„Момиче, измий си лицето“ и си промий мозъка с тази книга…

Денят беше следзаплатен, четеше ми се нещо различно, нещо дори нехудожествено. Нещо в стил „Как да бъдеш супершефка“ (Лили Сингх). Влязох в книжарницата, огледах се и попаднах на „Момиче, измий си лицето“. „Ето, това е“, помислих си с надежда, „Имам нужда от нещо мотивиращо и позитивно“. И я купих. И още същата вечер започнах да я чета. И… О, неразумни юроде! Поради что се излъгах с тая книга?! В края ѝ вече имах развита маниакална депресия плюс тежка мигрена плюс самоубийствени мисли. Тази книга е наказание, никакъв наръчник за самопомощ не е! И нека ви кажа защо…

Първо, окей, признавам, че Рейчъл Холис има няколко попадения като съвети. Вярно, съвети, заучени от късметлийските курабийки в Китайския ресторант, или онези мотивационни слогани, които можем да прочетем къде ли не около нас, но все пак – има находчиви попадения. Горе-долу веднъж на 232 страници, но отново – все пак попадения. И окей, също така главите за майчинството може и да са от полза за някоя майка, изпаднала в черна информационна дупка или просто пропуснала първите 12 години в училище, но за пореден път – все пак има своите попадения. Като цяло за мен лично не намерих нищо ново под слънцето, което скромните ми близо 28 години житейски опит на този малък отрязък от планетата Земя да не са ме научили вече, нито пък се мотивирах кой знае колко да покорявам какъвто и да било връх. Колкото до измиването на лицето – по-скоро се почувствах като някой, на когото се опитват да му промият мозъка. Дали пък възникналото главоболието не се дължи именно  на това?…

Като оставим редките попадения на Холис настрана, всичко останало в книгата, т.е. почти цялото съдържание, е един пълен абсурд на литературата. Най-големият трън в очите за мен си остава тонът на Холис – наставнически, снизходителен, назидателен, един такъв нетърпящ възражение – „Ставай!“, „Прави!“, „Спри!“, „Започни!“, „Трябва!“, „Не трябва!“ и т.н., и т.н. После следва пълната ми неориентация в естеството на книгата – наръчник за самопомощ ли е това, или някакво уродливо отроче между забранената любов на Библията и тъжно илюстрованата атобиография на авторката? Честно, по-голяма мъченица не бях срещала досега – толкова много нещастия, така несъвършен живот, а в следващия момент – чантИЧКА за 1000 долара, отглеждане на 500 деца, кучета, котки, мишки и всичко, което диша в радиус от един щат наоколо. И разбира се неизбежните „съвети“, които повече ми приличаха на заповеди в казармата.

Дори не искам да започвам по темата колко противоречиво пише Холис. Не, това е лъжа – много искам дори! Та как така ми се казва да намаля стреса и темпото, с което се движа през живота, и да следвам Божия план, а в следващия момент се хвали колко много е постигнала в живота именно заради работохолизма си?! Само аз ли виждам иронията в това да ми се кара за зависимостта от книгите (да, вкарала е „зависимост“ от книгите като точка от списъка с неща, към които не трябва да се пристрастяваме в ролята на патерици за стреса) докато в същото време продължава да обяснява какъв ненадминат РАБОТОХОЛИК е тя самата?! О, не се подвеждайте – тя е перфектна във всичко, което е преодоляла като премеждия в живота. Дори е перфектна майка и съпруга. Нищо че веднага след това изречение ще ви признае как понякога крещи у дома като изпаднал истерик. Но да, перфектната Рейчъл ме учи как да си живея своя живот.

Докъде стигнах – а, да, иронията на съдбата и противоречивата личност на авторката. Отметнахме работохолизъм и спокоен живот. Обаче момент, никакво спокойствие – излез там навън и дай сто процента от себе си в преследване на мечтата. Напиши си списък с цели, че да не се омързеливиш и да спреш да преследваш „мечтата“. Какво като мечтата може да е чантИЧКА за 1000 долара или пък брак с Мат Деймън – нали все са мечти, преследвай ги! Също така не се отчайвай обаче, ако не можеш да имаш всичко или да постигнеш всичко, към което се стремиш – всеки израства с различни темпове. Е, да, вярно – аз имам перфектен брак, страхотни деца, компания за милиони, мечтаната работа, а дори не съм навършила 40. Но стига толкова за мен, коя съм аз, че да се сравняваш с моите постижения. О, да, вярно – авторката на тази боза…

Изводът от цялото това ходене по 232 страници от мъки е, че трябва да зарежете живота си такъв какъв е към момента (без оглед на това дали ви прави щастливи или не), защото просто не струва и няма да ви доведе до никъде. Вместо това ставайте и се залавяйте за работа и за някой от хилядите противоречиви съвети на Холис. Каква точно работа не е ясно, стига просто да е нещо различно от досега преживяното. И да го направите „веднага!“, защото „сестро,  животът не чака!“.

Най ѝ се зарадвах обаче в последните глави, където на неособено прозорливия ѝ ум все пак му щракна, че трябва да включи малко ритуално посипване на пепел по главата и да ни призове да разширим мирогледа си с повече неортодоксални запознанства. Разбирай редовното „излез от зоната си на комфорт“, „избягвай познатото“, „зарежи познатата обстановка“. Някои хора прекарват цял живот в търсене на своето място сред обществото, но окей, Холис, веднага зарязвам мечтата си да бъда разбрана и приета сред себеподобни и започвам да се навирам между шамарите на хора и култури, които са пълна моя противоположност. В името на приобщаването! Защото, не дай си боже, в Америка да се напише книга, без в нея да призовем за равни права за всички. Не ме разбирайте погрешно – нищо против хомосексуалисти и цветнокожи, аз също съм радетел за всеобщо равенство, но когато от километри си личи, че включваш подобни призиви в книгата си единствено с цел популяризация, ами просто цялата борба на тези хора за обезсмисля. Когато една идея започне да се капитализира в подобен мащаб, бързо започва да губи първоначалния си замисъл и се превръща в поредното средство за слава. Което е просто грозно и тъжно!

Защото Рейчъл Холис е поредната привилегирована богата бяла жена от предградията, която в скуката си решава да пише. И да раздава съвети. И веднага си проличава, че от страниците те наставлява дъщерята на пастора, а не израснала, зряла, „будна“ жена, постигнала успеха си със собствени сили.

И преди да сте ме нападнали, че съм неправомерно зла към тази жена, нека изясня нещо още сега – това е моята оценка върху книга, за която съм пропиляла пари и лично време и която не ми е дала нищо в замяна. Но ако ще и да ми беше паднала дар свише, пак щях да стоя зад думите си – на мен тия писания ми бяха досадни, глупави, излишни и дори обидни на места. Никак, ама никак не обичам някой да ми казва какво да правя и да омаловажава всичко постигнато в живота ми, понеже не отговаря на неговите критерии за успех и щастие. Ами, майната ти, Рейчъл Холис! И ако обичаш не се връщай от там!

~ * ~