Вижте сега, тази книга ми бе горещо препоръчана от книжната ми сродна душа – адашката Амаиро (A court of books and magic), освен това неведнъж чух да сравняват сюжета с небезизвестния филм от 80те – „Лабиринтът“, който на днешен преглед може и да изглежда доста изкуствен, но си остава приказна история, която си заслужава отделеното време пред екрана. Филмът има доста добър (и оригинален!) сценарий. Обаче това тук съвсем не е преразказ на познатата ни екранизация – да, книгата е основана на легендата за Kраля на гоблините и има някои доста далечни допирни точки с филма, но като цяло това си е съвсем отделна и самостоятелна история. И може би очакванията ми да прочета нещо подобно на „Лабиринтът“ донякъде да спънаха удоволствието от книгата, мисля че има и други фактори, които да допринесат в тази насока. Не казвам твърдо, че не ми хареса, защото книгата все пак е увлекателна и поддържа читателското любопитство будно, но от друга страна се чувствах доста изгубена в действието, което се разиграваше пред очите ми.
Трудната ми ориентация се дължеше от части на силно биполярното държание на персонажите, но и на липсата на реален екшън и интригуващи приключения в Долната земя. Характерът на сблъсъците между смъртни и гоблини беше по-скоро сластен, някак грозно еротичен (не знам какво се опитвам да кажа, надявам се вие да ме разбирате) и повече ме отблъскваше, отколкото интригуваше до какво ще доведе. Накрая имаме и засилената употреба на музикална терминология, от която аз нищо не вдянах, но музиката всъщност съставлява огромна част от наратива и е разковничето на мистерията около Краля на гоблините. Така че повече се възхищавам от умелото вплитане на музика и текст, отколкото недоволствам, че не разбирам нищо от използваната терминология.
Склонна съм да обясня различните поляритети в характерите на персонажите с това, че нюансите отговарят на двата различни живота, които героите водят на Горната и Долната земя. Това всъщност придава доста по-дълбок и дори философски смисъл на историята. Но въпреки всичко едно нещо не спираше да ме дразни в Лизл и това е грозната й завист. Независимо кой или какво я предизвиква, тя винаги намира причина да възроптае и да се почувства онеправдана, пренебрегната и най-злочеста на света. На който и да е от двата свята. Не харесвам хленчковците, а Лизл по мое мнение е именно такава героиня. Ето защо не харесвам и Лизл.
От друга страна и двете лица на Краля на гоблините силно ми допаднаха. Най-искрено се забавлявах с книгата обаче, когато Кралят и Лизл влизаха в конфронтация. Словесна, не телесна – нека се отбележи за протокола. Взаимоотношенията между двамата са доста комплексни и многопластови, с минало, настояще и неизвестно бъдеще. В крайна сметка именно обречената им любовна история е това, с което ме спечели романът на Джей-Джоунс. Към края на разказа, когато всички парчета от пъзела започнаха да се навързват, цялостната картина придоби по-ясен мащаб и наклони везните на оценката ми към положителен характер. Та оттам и 4те звезди, с които наградих „Зимна песен“ в Goodreads.
Все пак, ако ме попитате как бих обобщила впечатленията си от тази книга, то бих отговорила по следния начин: мрачна приказка, изтъкана от страст, любов и музика; неспирен танц между смъртта и живота; лабиринт от красиви лъжи и грозни истини, в който ще се изгубите многократно. Или накратко – зимна песен.
Много благодаря на издателска къща Емас за предоставената възможност! ❤
~ * ~
LadyBug's Page 