Никой не е специален. Всички сме донякъде прецакани.

Значи това било съвременна трагикомедия – книга на Хувър, която да не те остави емоционално осакатена след края си. Не вярвах, че съществува такова животно. От друга страна трябваше да очаквам неочакваното от талант като Хувър. И така, „Без Мерит“ определено ми стана любима история сред асортимента на авторката и то още с първите си изречения. Все пак кой колекционира чужди трофеи?! Само странните персонажи. А аз обичам странни персонажи.

Мерит Вос е героиня, с чиито характер и чувства се идентифицирах почти веднага. Така че неизбежно бе да се почувствам удобно в нейните обувки и заедно с нея да роптая срещу шантавото й семейство. И макар тя да намери сили да им прости, аз като страничен наблюдател все още държа някои от тях отговорни за несправедливото им отношение към нея. И макар да съм напълно наясно със (не)скритото послание на сюжета, все така не съм убедена, че Мер страда от депресия. Но затова малко по-късно.

Посланията на историята всъщност са много в крак с времето, в което живеем. Хувър обръща внимание на важността на психическото здраве, важността да обръщаме внимание на собствените си желания и мечти, на важността да се научим сами да се харесваме преди да позволим на някой друг да го направи. Като човек, който до известна степен се идентифицира с Мерит, не съм съгласна на сто процента с всичко написано, но пък моята гледна точка е само една от многото, а както самият Сейгън казва – трябва да имаш перспектива. Именно неговото обяснение за различните нива на стрес у всеки от нас ме грабна най-силно, защото потвърждава мой собствен житейски извод – личните ти проблеми може да не са най-големите или пък най-страшните на този свят, но са най-важните за твоя вътрешен мир и няма нищо лошо да драматизираш ситуации, които за другите изглеждат незначителни и банални спънки. Това си е твоето преживяване на дадена ситуация, имаш правото да реагираш както твоето собствено тяло намери за добре. О, и няма нормални хора – всички сме еднакво прецакани, просто по различен начин 🙂

„Не трябва да се чувстваш толкова специална, Мерит. Всички сме донякъде прецакани.“

Защо не съм съгласна с диагнозата на Мерит – защото като всички останали несгоди в живота на девойката, и тази й бе натресена от чудатото й семейство. Хувър просто не успя да ме убеди, че нещастието, празнотата, самотността и изолираността, които чувстваше Мер, са продиктувани от психичното й здраве, а не от непрекъснатото недоглеждане и пренебрегване от страна на роднините й. Очевидно е, че всеки член на това семейство от нещастници се бори със свои собствени демони и грешни постъпки, всеки е затворен сред стените на собствения си свят, и всички поддържат крехък баланс на преструвки, тайни и лъжи. Но някак всичко се стоварва върху главата на Мерит и се очаква тя да не се сгромоляса под непосилната тежест? Очаква се винаги да се преструва на щастлива и безгрижна тийнейджърка, на момиче, което не страда от състоянието на разбитото си семейство?! Ами не съм съгласна!

И макар някои от близките й да успяха да се реабилитират в нейните (и мои!) очи, а други да поеха стабилна крачка към пътя на опрощението, останаха някои неща, с които все още съм в лек конфликт като читател. Едното е странното и тъпо обяснение на бащата за текущото състояние на семейството – съжалявам, но психичните проблеми на съпругата му по никакъв начин не извиняват поведението му към двете Виктории. А другото, което силно ме подразни в отношенията между героите, бе категоричното заявление на Сейгън, че няма да задълбочи отношенията си с Мер докато тя не се научи да се харесва сама. Майната ти, Сейгън! Само това имам да кажа…

Излъгах, имам още нещо да кажа по адрес на това момче – самата му поява в семейство Вос бе като паднал ангел от небето, който непрекъснато насочваше Мерит към едно или друго добро деяние, та да поправи отношенията си с близките си. Стоеше като мълчалив страничен наблюдател, готов да скочи в решаващия момент и да въдвори ред в хаоса сред стените на „Долар Вос“. А после заявява, че няма да е част от най-важното вмешателство в живота на Мер, докато тя не изпълни някакви негови въображаеми критерии? Майната ти, Сейгън! Добре, сега вече съм окей.

От друга страна – да, не съм приключила съвсем с темата Сейгън – зрелостта на момчето в следствие на собствените му семейни тегоби бе доста отрезвяваща за обърканите и емоционални Вос. А и страхотен начин от страна на Хувър да образова читателите си за ситуацията в Сирия. Самата аз изобщо не бях наясно с историята на конфликта и обстоятелствата около избухналата Гражданска война там. И все пак имаше доста мистерия и незавършеност около този персонаж, та да се изръси от нищото в живота на Мер и да започне да раздава акъл толкова настоятелно. Все едно държи всички отговори. Таа.. Майната ти, Сейгън!

„Мисля, че бяхме стигнали дотам, че всички чакахме някой друг да направи първата стъпка, но никой не го стори. Може би там се коренят много семейни проблеми. Не става дума за самите проблеми, които ни измъчват толкова дълго. А за това, че никой няма смелостта да направи първата стъпка и да заговори за тях.“

Е, това ревю стана по-дълго от очакваното. Но обикновено така се получава, когато една история е успяла дълбоко да ми влезе под кожата. Което е добре. „Без Мерит“ наистина страшно много ми допадна като концепция и изпълнение. Абсурдните драми, които сполетяваха семейство Вос една подир друга, бяха едновременно шокиращи, трагични, но и някак забавни в нелепието си. А и Мер си ми легна на сърце още с първите абзаци, така че бях обречена не само защото това е текст на Хувър. Но и защото е невероятна и пленителна история за всички нас, които неизбежно ще намерим по нещо свое в отражението на всеки един персонаж.

Сърдечни благодарности към издателство Ибис за предоставената възможност! ❤

~ * ~

П.П. Включвам тази книга в „Amairo Challenge 2019“ в категорията „Януари: книга, която ми се искаше да съм прочела през 2018, но не съм;“.

~ * ~