Всички ние сме деца от кръв и кости

Нямах конкретни очаквания към тази книга, но колкото повече напредвах през страниците й, толкова повече магията и страстите на този нов свят превземаха моя собствен. Накрая получих история, която разтърсва душата, забързва сърдечния ритъм и взривява ума на читателя с хилядите си нюанси на фентъзи жанра. Адейеми е създала цяла нова фантазийна вселена, в която много умело е вплела реални политически и обществени теми, които не могат да бъдат подминати с лека ръка. Да, героите ни се надпреварват с времето и враговете си, яхнали огромни и страховити леопанери и пантенери, през вените им бушуват мистични сили, говорят с боговете и изпълняват сложни ритуали, но под всичко това лежи една основа на омраза, страх, гняв и безсилие в лицето на жесток подтисник. Ситуацията в Ориша не е по-различна от тази във всяка една империя в миналото или всяка една съвременна бедна страна, в която открито царуват хаосът и беззакоението. Емоциите и атмосферата са толкова ясно изразени и толкова описателни, че неминуемо се предават на настроението на читателя. Ето защо не е изненадващо как аз лично треперех като лист над живота на Зели и нейните приятели, плаках за загубите й и заедно с нея стисках зъби срещу изпитанията на боговете. Съдбата на Ориша остава забулена в мистерия до последните страници на книгата, а това, което отключва магията на Зели, е едва началото на приключенията й на континента.

Макар „Деца от кръв и кости“ да е едва първа книга от нова трилогия, Адейеми успява да напише роман с динамично действие, богата култура и пълнокръвни герои, осезаема атмосфера на брутална истина сред изумителни фентъзи сцени. Увлекателният стил на разказа, както и реалистичното предаване на емоциите и преживяванията на персонажите, освен че карат косъмчетата по тила да стоят перманентно изправени, са и директна предпоставка за читателя да се почувства като пълноценна част от приключението. Така, когато дойде ред да затворим и последната страница от романа, няма как да не усетим онази позната болка в сърцето, когато изпращаме нещо любимо далеч от нас. Зели и компания, както и прекрасните земи на Ориша, ще ми липсват и вярвам че ще бъдат постоянен спътник на мислите ми за дълго време напред.

„Всички ние сме деца от кръв и кости.
Всички сме оръдия на мъст и добродетел.“

СпойлерЧЕ – нека си поговорим за Инан. Е, ще кажа по няколко думи и за другите герои, но престолонаследникът на Ориша най-силно ми дълба нервите по време на прочита на историята. Личеше си, че е момче с пречупена психика, което вече не може да направи ясна разлика между добро и зло. До последно не спря да се лашка между манипулациите на околните и обърканото си съзнание, което му коства не само собствения му живот, но и застраши бъдещето на страната, за която толкова отчаяно се бореше и в името на която извърши всичките си предателства. Не мога да понасям характери като неговия – страхливец с промит мозък, който не може да проумее корена на злото, вилнеещо около него. Съдбата му в края на книгата бе напълно заслужена по мое мнение.

Зели и Амари са като духовни сестри близначки, макар на пръв поглед да нямат ни една допирна точка. Но и двете са борбени, чувствителни и неустрашими души, които притежават силата и куража да променят облика на своя свят. И двете преминават през духовни израствания, които ги подготвят за новата им роля в Ориша.

Тзеин, братът на Зели, е вероятно най-малко впечатлителният персонаж, може би защото единствен той не получи шанс да ни разкаже историята от своята гледна точка. Винаги беше на заден фон, неизменно присъствие, но някак като атрибут, а не толкова като отделно човешко същество, от което зависи нещо в развитието на действието. Не го казвам с лошо, дори напротив – бих се радвала в следващите книги да видим повече от него на мястото на хленчещия Инан. Всъщност всеки друг би бил за предпочитане пред Инан така като се замисля… – иии край на спойлерчето.

Определено останах силно впчетлена и крайно очарована от историята на Адейеми. Трогна ме и ме плени в мрежите на случващото се толкова силно, че още преди да стигна края вече знаех че съм влюбена в „Децата“ на Ориша. Наративът те кара да осмислиш толкова много неща от реалния живот на фона на фентъзи сюжета. Най-важният извод е именно този, към който и самата авторка апелира в своите бележки – промяната започва от индивида, винаги трябва да се бориш срещу неправдата, дори да си сам в тази борба. И да, един човек прави разликата.

Благодаря ви, издателство Егмонт, че повярвахте в тази история, и най-вече че ми дадохте възможността и аз да се запозная с нея! ❤

~ * ~