„Двор от мъгла и ярост“ – мечти от звездна светлина, понесли се на крилете на нощта

Възможно най-невероятното продължение, за което бих могла да се надявам! Разби всичките ми представи и предположения. И ме остави на тръни (да, играта на думи е умишлена) до самия край, който пък беше отвъд всякакви очаквания. Не мога да си представя как ще удържа фронта до излизането на трета книга…

И така – започвам с размишленията над персонажите: Люсиен, понеже никога не съм го харесвала, ще бъде първи. И в тази книга продължи да се изявява като безхарактерно, безгръбначно елфче, което го бива само да прекланя глава пред господаря си, дори и да не е съгласен със заповедите му. Държанието му към Фейра никога не е било продиктувано от любов или приятелска добронамереност. Оставам на мнението, че я търпи само заради Тамлин. А ролята му на буфер и посредник в отношенията на Фейра и Тамлин освен че дразнеше адски много, бе и показател за самата връзка между Великите му господари. Но като се замисля дори в началото той беше винаги там, между двамата, напътствайки ги един към друг, шепнещ думи в ушите им и разрешаващ конфликтите им. Всъщност отношенията на Фейра и Тамлин не почиват никак на здравословни основи.

„Обграждах се с книги, с истории за хора и места, за които никога не бях чувала. Навярно само те ми пречеха да потъна в пълно отчаяние.”

Преди да продължа анализа с образа на Тамлин, искам да кажа първо какъв страх берях за любовта нa Фейра и Великия господар на Двора на Пролетта след края на „Двор от рози и бодли“. Страхувах се, че Маас ще развали магията на любовта им като оплете един любовен триъгълник с Господаря на Двора на Нощта. Все пак какъв би бил смисълът от саможертвата и изживените ужаси в Недрата на Планината в името на любовта, ако след това тази любов ще се опорочи?! Но още там, борейки се с Амаранта, извършвайки всички онези жертви, започна да се прокрадва едно съмнение в мен – защо Тамлин не се бори, защо не я пази, защо не я защитава, защо остави да я убият?… Вместо това я търсеше само за секс и откраднати ласки в килера, докато раните й от изпитанията разяждаха тялото й, а копнежът й по него измъчваше душата й! При всичката му могъща сила, той се оказа един арогантен страхливец, свикнал по-нисшестоящите и особено по-слабите от него да му се подчиняват безропотно. Оказа се деспот. Оказа се обикновен мъж, който спечелил любовта, спира да се грижи за нея. Дори желанието му да пази Фейра в безопасност бе изкривено и болно, превърнато в грозно чувство за притежание. Провиненията му нямат край – остави я да вехне ден след ден, сама с кошмарите й, не я пускаше да ходи никъде самостоятелно, заключи я в къщата, не зачиташе мнението й, използва я като шпионин, когато бе най-уязвима, отново не зачете желанието й да го напусне и премина всякакви граници, за да си я върне, неосъзнавайки как забива последния пирон в собствения си ковчег. Дори петдесетте години подчинение на Амаранта не оправдават държанието му! Щом Рисанд успя да запази човечността си, не би следвало да е трудно за Великия господар на Двора на Пролетта да запази благоразумието си, но както се оказва не всеки е красив зад маската си.

И като споменах Рисанд, ами да започвам с разнищването на този многопластов образ. Трябва да призная, че макар и да играеше злодея в историята, макар и да бях против любовна авантюра между него и Фейра, никога не успях да го намразя, да го възприема като отрицателен персонаж. Просто се виждаше, че играе роля със задни помисли. Виждайки как Тамлин се отнася с Фейра като с някакъв трофей, много бързо обърнах платната и поех в посока Рис – нямах търпение да започнат срещите им, да видя Двора на Нощта, да разбера как ще се развият отношенията им. Рисанд бе пълна противоположност на Тамлин – въпреки, че продължаваше да действа с тайна умисъл, отношението му към Фейра бе прямо, откровено, някак чисто и дори когато й се подиграваше, се усещаше приятелска тръпка. Той се оказа спасителят, който я научи да се спасява сама. Разкритията за миналото му, за причините да носи маската на безмилостен Велик господар, за Веларис и вътрешният кръг от подчинени, но и негови верни до гроб приятели – всичко това разкрива по една от многото му добри страни, показвайки истинското лице на Рис, добротата му, безкористното му сърце. Фейра получава уникалния шанс да надникне в душата на Нощта и не пропилява нито минута от него. И именно нощта и звездната светлина й помагат да пребори мрака в себе си.

„ – Да пием за хората, които гледат към звездите и мечтаят, Рис.
– За звездите, които ни слушат, и за мечтите, които се сбъдват. ”

Знаех, че последиците от В Недрата на Планината ще преследват Фейра дълго след смъртта на Амаранта. Това, че я преследваше чувство за вина показваше, че макар и елф, тя остава с човешко сърце и съвест. Показваше, че все още е истинска личност. Но напрежението във връзката им с Тамлин, пренебрежителното му отношение към кошмарите и тревогите й, задушаващата я самотност, смачкването на самочувствието й – всичко това ми дойде като изненада от любящия и топъл Двор на Пролетта. И успя да превърне потенциалния любовен триъгълник в обикновена „любовна последователност“ (мой термин) – Фейра обичаше Тамлин до полуда, Тамлин й разби сърцето, Фейра го напусна и започна постепенно да се влюбва в Рис. Интересното и хубавото и определено удар в десятката от страна на Маас тук беше, че читателят всъщност можеше да усети как двамата постепенно се влюбват и изграждат връзка помежду си. Виждаше се, че Рис се бори за приятелството на Фейра, опитва се да развали първоначалното й впечатление за него, да спре да го вижда като чудовище и безсърдечен мъж. Флиртовете и закачките им бяха и забавни, и мили по същество. Фейра откри и дом, и семейство, и другар там, където най-малко очакваше. Макар Рисанд да я подлагаше на изпитания по един или друг начин, той също й даде и свободата на избира, да направлява живота си, да се научи да се защитава, показа й как да овладее магията си, научи я да чете – дар, който лично за мен надвишава всички останали. Благодарение на всички тези фактори Фейра излезе от емоционалното вцепенение, в което бе изпаднала след В Недрата на Планината, успя да се научи да живее със спомена за ужасите на Амаранта, с чувството за вина, помири се със собственото си минало, прегърна настоящето и прие с гордо вдигнати рамене съдбата си. Рисанд призна пълноправието й като личност, не само като жена, направи я равна нему във всяко едно отношение, докато Тамлин все така я третираше като дете, като безпомощното човешко момиче, в което се влюби отначало. Само дето Фейра никога не е била безпомощна и слаба, дори като човек. Макар и съкрушена, Фейра успява да открие светлината в обгръщащия я мрак, събира парчетата на разбитото си сърце, затваря душевната рана от Амаранта и намира път обратно към изгубените си мечти. За да ги открие по-блестящи отвсякога.

„Не бях домашен любимец, не бях кукла, не бях животно. Бях победител и във вените ми бушуваше страшна сила. Повече никога нямаше да бъда слаба и беззащитна. Нямаше да позволя да ме прекършат. Да ме опитомят.”

Останалите герои в книгата също имат важни, макар и леко второстепенни роли. Но пък всеки е интригуващ по своему – Амрен с невижданите си сили, нестандартен апетит и неизвестен произход; Касиан, Мор и Азриел с любопитния любовен триъгълник между тях, както и личностната история на всеки поотделно. Тъмното им, осеяно с кошмари, минало може и да е оставило отпечатък върху тях, но не ги е огънало, нито е пречупило борбения им дух. Четиримата правят неповторим тандем, ненадминат в единението си и непобедим в битките. А когато начело застанат Рис и Фейра, враговете им просто нямат шанс. Кралят на Хиберн, жрицата Ианта и нововъзкръсналият Юриан са обгърнати в мистерия образи, за които знаем единствено, че са зли, коварни, манипулативни и изкусни в поставянето на капани. Те са новите главнодействащи злодеи в приказката и тепърва ще бъдат поставяни под литературна дисекция в следващата книга.

Маас е сътворила един спиращ дъха шедьовър, в който нищо не е такова, каквото изглежда, обратите са зад всеки ъгъл, динамиката на действието е толкова шеметна, та чак свят ти се завива, а краят – краят не те оставя да спиш спокойно дни наред. Героите са невероятно богато изградени, колоритни личности, всеки допринасящ за историята с нещо уникално в своя характер. И толкова различни един от друг и в същото време така перфектно се допълват. Мисля, че най-голямо израстване наблюдавахме у Фейра, но то няма как да е друго яче. Светът, който е изградила авторката, подобно на Стъкленият трон, е нов, оригинален, запленяващ като приказка и оставащ в сърцето като истински. Заплахата за война е така реална, че няма как да не се възхитим на стратегическото мислене на Рис, на бавното му и внимателно планиране и бързото изпълнение на всяка мисия. Освен може би последната – там като че ли героите прибързаха и недообмислиха всички варианти, което ги вкара в ръцете на враговете им така лесно. Но именно тази ситуация им даде шанс да научат за плановете на краля на Хиберн, да разберат за предателството на Тамлин и Ианта, а Фейра да се внедри в Двора на Пролетта, сред враговете си, и да ги съсипе отвътре – да ги унищожи. Толкова много промени, толкова много опасност, но и романтика, нежност и любов имаше в тази книга, че с огромно нетърпение и стаен копнеж ще чакам продължението. Защото знам, че ще е повече от перфектно написано. Ще е на висота, каквато само Сара Дж. Маас може да постигне. Ще е просто ЕПИЧНО!

“Нямах господар, но аз самата можех да съм господар на всичко, стига да го пожелаех. Стига да дръзнех.”

---

Поднасям благодарности към BookCyber, от чийто блог най-нагло си задигнах гореизложените цитати 😇❤

~ * ~