„Градината на пеперудите“ ни разкрива ужасите, които могат да се спотайват зад маската на всеки човек

Знаех си аз, че тази книга не е за крехката ми психика, и въпреки това любопитството ме гризеше. На ти сега, любопитна котке – татуировките не са това, което бяха, а образът на пеперудите е изкривен до неузнаваемост. Но най-запомнящото се за мен ще бъде грозотата на личността, достигаща абсолютното дъно на мерзостта и лудостта.

Авторката ни представя нов поглед над извратената и болна човешка душа, показва ни познатите низини, до които можем да достигнем, по нов, шокиращ и ужасяващ начин. По начин, който ще ви докара кошмари. Историята се върти около разказа на млада тийнейджърка, току-що спасена от лапите на сериен убиец. В хода на разследването на случая, двама детективи от ФБР ще се сблъскат със сурови истини и неподозирани ужаси за границите на човешкия морал и етика, когато психиката ти е тотално разбита или несъществуваща. Мая разказва за пленничеството си и живота в Градината, където е под „грижите“ на Градинаря и двамата му синове, както и на една заблудена, тотално сбъркана в главата, бивша Пеперуда. Младото момиче живее с още двайсетина други пленнички, всички на възраст между шестнайсет и двадесет и една. Всяка една от тях има прекрасна и напълно ужасяваща татуировка на гърба – татуировка на пеперуда – и през цялото време обитават Градината по тънки, изрязани черни рокли… или голи. Няма да захаросвам истината – момичетата преживяват ежедневно физическо и психическо малтретиране, понякога по повече от един път на ден. Някои се пречупват, някои устояват на бурите до самия край. Но никоя не преживява пълнолетието си. И всички живеят в непрекъснат страх. Защото Градинаря отглежда своите Пеперуди вече тридесет години!

„Понякога беше по-лесно да забравиш. Разбираш ли?… Ти си там, нямаш шанс за бягство, няма начин да се върнеш към живота, който познаваш. Защо тогава да се вкопчваш в него? Защо да си причиняваш още болка, като си припомняш това, което никога повече няма да имаш?“

Според мен именно страхът е причината това извратено семейство да продължава да безчинства толкова дълго време и така безнаказано. Е, страхът и голямото богатство и влияние на Градинаря в живота Навън. Момичетата в Градината изпитват по-голям страх от съдбата във витрина, от това да умрат преждевременно, за да осъзнаят, че по-големият ужас, по-голямото зло, по-непростимият грях е именно тормозът, който изживяват ежедневно. Това, което се случва с тях, е незаконно, неморално, нечовешко и трябва да спре. Но няма кой да го спре.

„Понякога илюзията за свобода, за избор, бе по-болезнена от пленничеството.“

Градинаря вярва с цялата си душа, че не върши нищо нередно. Той се отнася с изключителна нежност и всеотдайно внимание към своите „експонати“ в Градината. Не е напълно лишен от осъзнаване на реалността, но предпочита да я отрича и да я пречупва през собствената си извратена призма. А когато някой е напът да му покаже грозното му лице под маската, той бързо взема мерки, за да приспи разбунтувалите се Пеперуди. Преносно и буквално. Макар така и да не получаваме директно описание на жестокостите и сексуалните сцени в Градината, става ясно, че Градинаря е внимателен с момичетата при своите „посещения“. Първородният му син, Ейвъри, обаче е буквално на другата крайност – той изпитва истинска наслада от това да пречупва, да наранява, да всява страх и ужас у клетите същества. И макар Градинаря да е наясно със садистичната натура на своя син, му позволява да посещава Градината, като винаги го наказва, ако премине границата. Опитайте се да познаете точно колко пъти Ейвъри прекрачва границата…

Опитах се да проумея контраста между любовта на Градинаря и разрешението му Ейвъри да „ползва“ Пеперудите, макар да осъзнаваше какво им причинява, но така и не разбрах болната логика зад тези действия. Предполагам това е добър показател, все пак не съм психопат. Но тогава се появява Дез и бащината любов на Градинаря приема нова, още по-сбъркана форма, и мозъкът ми тотално изключи и ме остави на автопилот. В един момент просто свикваш, както си шепнат момичетата в тъмнината на своите стаи.

Дезмънд е чудовище от друг вид. Той е чудовище като всички нас, които стоим и гледаме безучастно отстрани, докато ужасите и несправедливостите се извършват пред очите ни. Но той е чудовище, което не признава собствения си страх от истината, докато не става твърде късно. Докато Ейвъри не прекрачва границата по такъв отвратителен и гнусен и непростим начин, че по-малкият син на Градинаря няма как повече да си държи очите затворени. Изведнъж семейното име и чест, осъзнава той, не струват колкото живота на безчет млади момичета, колкото ужасите, които са принудени да изтърпяват всеки ден от пленничеството си.

„Може би щеше да е по-милостиво да не преживее последиците от малодушието си. Едва се престраши, и то прекалено късно. Накрая все пак постъпи правилно, но ще бъде наказан, задето се забави толкова. Може би беше по-добре да умре като храбрец, а сега ще живее като страхливец.“

И стигаме до заблудената бивша Пеперуда. Онази с кашестия мозък в главата. Лорейн е избегнала жестоката съдба на всички млади Пеперуди в Градината, но въпреки това всеки ден тъгува по отминалата си младост и пропуснатия шанс за вечно обожание от Градинаря. Нейната задача е да се грижи за Пеперудите като им осигурява храна и основни медицински грижи. Но не и съпричастност, разбиране, камо ли помощ в лицето на едно обаждане до полицията. Лорейн държи в ръцете си ключа за свободата на толкова много животи, ключа за опазването на тези животи повече от двадесет и една години, но въпреки това избира да бъде част от този кошмар, наречен живот в Градината. Накрая, също като мъжете, отговорни за всички споменати ужаси, си получава заслуженото, макар историята да й оставя малка вратичка за оневиняване. Аз лично се надявам да изгние в затвора!

Всяко от чудовищата в това извратено семейство си получава заслуженото в края. Разбира се, съдбата им съвсем не би могла да компенсира за стотиците отнети животи, за пречупените души и тела на невинни момичета, за нанесените душевни рани на оцелелите. И съвсем не мога да повярвам в невинността и незнанието на Елинор, съпругата на Градинаря, за начинанията на мъжа й. Все трябва да е подозирала нещо. Все трябва страхът й от собствения й син да й е говорел нещо за това що за личност е Ейвъри. Но и тя, също като Дезмънд, решава да си затвори очите, оправдавайки се с болното си сърце, скривайки се зад благотворителните си инициативи. Но това е грях, който ще петни душите на всички им дори в Отвъдното.

Макар кошмарната история и смразяващата кръвта съдба на тези девойки да ми докараха болезнено душевно храносмилане, не мога да отрека майсторски изградения сюжет на книгата, отличаващите се герои и оригиналността на самата Градина. Разказът на Мая прескача през няколко времеви периода – детството й, животът й преди отвличането и животът й в Градината. Няма да се спирам над това колко смела и желязна дама се оказа това момиче, колко „цветен“ е букетът от Пеперуди, с които е живяла. Тази книга трябва да се прочете, за да се вникне по-добре както в психиката на болните, престъпни мозъци, така и в тази на жертвите им. Защото никой не заслужава подобна съдба, а зад всяко действие има скрита причина, мотив, който ни кара да вършим това, което вършим. Добро или зло.

„Не съм измислена личност. Аз съм внимателно и достоверно създадена.“

Няма и как да не се оприличите на поне една Пеперуда. Да не се запитате „Ами какво щях да направя аз?“. За мен отговорът е ясен – аз се доближавам най-много до Евита. Момичето има същата крехка психика като мен и макар да не споделям напълно невинния й поглед над света, и двете не притежаваме умствения капацитет да осъзнаем мащабите, реалността на случващото се с пълна сила. И Слава Богу!

И така, „Градината на пеперудите“ е кошмарно добър роман за дебрите на човешката мерзост, за това до колко изкривена може да бъде реалността, в която живеят психопатите, и за нечовешката сила на духа, която трябва да притежава едно невинно момиче, за да оцелее в мрака и да доживее светлината. Колкото и пречупена да е тя. „Градината на пеперудите“ е смразяващ кръвта хорър, който се чете на един дух, а после краде съня и здравия ви разум. И си заслужава всяка подтискаща страница!

„Някои хора си остават пречупени. Други събират парчетата и ги залепват наново, но всичките им остри ръбове си личат.“

Много благодаря на издателство Милениум за предоставеното копие от книгата! ❤ 🦋

~ * ~