Не, заглавието няма абсолютно никакъв смисъл. Затова пък звучи забавно. Поне в моята глава. Тъй че това е положението, предполагам.
Да си дойдем на думата – наскоро желанието ми за четене се завърна с пълна сила и разбира се подхранвам пламъците на знанието не с какво да е, а с манга и любовни романи. Отново – това е положението, така ми го диктуват звездите от тавана. И макар да попаднах на доста страхотни заглавия, за някои от които най-вероятно вече съм ви продънила ушите, то имаше и такива книги, които си се оказаха леко разочароващи, неутрални или пък на границата да са феноменални, но не съвсем. Днес ще ви споделя впечатленията си за три такива заглавия. Започвам с най-малко любимото ми и ще завърша с най-силно впечатлилото ме такова. А именно:
АЛИ БЪРГ – „ПО КНИГАТА ЩЕ МЕ ПОЗНАЕШ“ – 2 ⭐
Човек колкото и добре да живее, в един момент става част от rage културата. И аз така с тази книга – чувствам се леко обидена от непрестанните нападки към тийн литературата и снизходителното отношение на персонажите/авторките към любимият ми жанр. Изключая Съни, разбира се.
Шегувам се. Донякъде. Истината е, че книгата не ми хареса по ред други причини, нито една (с изключение на една) от които не е свързана с хейта към янг адълт заглавията, изброени в нея. Цялостното ми впечатление от „По книгата ще ме познаеш“ е, че тя е посредствена, скучновата и снобарска. Франки е не просто слабохарактерен персонаж, тя е напълно излишна в сюжета, предвид ролята ѝ на дърво, около което животът просто се случва и тя от време на време го полива с вино, сълзи и самосъжаление. Тя е от онези герои, които оставят всички други да я водят за носа, да се месят в живота ѝ и да ѝ промиват мозъка. Ако не беше Кет и вмешателството ѝ, книгата щеше да бъде два пъти по-кратка. Липсваше абсолютно всякаква дълбочина и емоционалност в образа на Франки Роуз. Дори очевидно смешните и абсурдни ситуации, в които изпадаше, не успяха да предизвикат някакво чувство у мен, какво остава за (мело)драматичните такива. Със сигурност не помогна и фактът, че всяко второ изречение в книгата беше препратка към книга, която не съм чувала, и това само допълнително ми спъваше прочита. Излиза, че за да е забавна тази книга за някого, то той трябва да е абсолютен литературен експерт/сноб, а според Кет и Франки такива хора никога не биха посегнали към заглавието. Както има една поговорка – „И к’во прайм ся?!“.
Краят на историята пък беше черешката на тортата – (лек спойлер) не стига, че се моли като монахиня за прошката на Съни, който много добре влезе в ролята на ням бог (pun intended), но и накрая трябваше да избира между това да се срещне с него или да отиде на дългоочаквана работна среща, която щеше да възроди мечтата ѝ да стане писател. Познайте какво избра тя. Но всичко е добре, когато завърши добре, нали?…
С такова огромно желание подхванах тази книга. Чаках да ми дойде точното настроение за нея с месеци. Е, настроението дойде, но явно книгата не е точната за мен.
ДЖЕСИКА ПАРК – „ПРОСТО ЛЮБОВ“ – 3 ⭐
Не мога да си кривя душата – не беше същото като със „180 секунди“. Нямаше я директната връзка, нямаше я искрата, нямаше го същото привличане. Историята е добра, засяга важна тема, написана е с хумор и желание – всичко това си личи. И въпреки това на мен ми липсваше емоцията в сюжета, липсваха ми чувствата, които обикновено подобна книга би предизвикала у мен. Прозрачността на драмата може би донякъде уби вживяването ми в историята – от самото начало се досетих каква е интригата в семейство Уоткинс и наивността на Джули малко ме дразнеше на моменти. Както и преувеличените ѝ реакции към откриването на истината. Но като цяло поведението на персонажите избягваше мелодраматичния тон, така характерен за жанра. Което и извади цялостното ми впечатление от книгата от негативния спектър. Все пак, за да се оцени тази книга по достойнство, препоръчвам да не се чете след „180 секунди“. Защото летвата се вдига твърде високо.
БИБИ ИЙСТЪН – „44 ГЛАВИ ЗА ЧЕТИРИМА МЪЖЕ“ – 3.5 ⭐
Но ще ѝ дам 4 звезди, защото това са така откровено написани мемоари, че дори всичкото порно на света да бе включено в тях (а Биби се е постарала да го постигне, макар „мъничко“ да не ѝ е достигнало), пак нямаше да успее да прикрие ранимата, неуверена и в същото време така чувствена жена, стояща зад името. Това може да е животът на всяка една от нас. Без цензура, без задръжки, зад затворени врати и отвъд всякакви норми на обществено поведение. Така че вместо да съдя и да соча с пръст, предпочетох да се забавлявам и удивлявам с тези 44 глави за четирима мъже, разказани без филтър от Биби Иѝстън.
Колкото до „манипулативния“ елемент в историята – може би не е една от най-възвишените човешки постъпки, но честно – коя сред нас не е използвала поне мъничко хитрост, за да подтикне любимия мъж към конкретно действие. Човешките взаимоотошения са така сложни и преплетени в страст, емоция и драма, че обективно погледнато никога нямат само черни и бели нюанси. По-скоро са изпъстрени в цялата гама цветове (отказвам да използвам аналогията с „50 нюанса сиво“ пък!). Тези мемоари може и да не са типичното за мен четиво, може и да бяха една идея по-провокативни, отколкото читателят може да понесе, но са искрени, лични, мъъъничко забавни, сравнително мелодраматични и изцяло пълни с живот. Единственото, което се иска от нас, е да ги прочетем с възможно най-малко предразсъдъци 🙂
~ * ~
LadyBug's Page 