Бунтарката: „Защото сме бесни на обществото, което ни казва, че Момиче = Тъпота, Момиче = Лошо, Момиче = Слабост.“

„Мълчанието ти няма да те защити“

Това е може би най-надъхващата книга, която съм чела в последно време. Засяга изключително актуална и наболяла обществена тема и то по толкова открит начин, че колкото и да е скептичен човек по въпроса, трудно ще успее да каже на черното бяло. Това е книга, която бе като манна небесна за феминисткото ми Аз. И не, това не е книга-пропаганда, защото знам, че ще има такива сред читателите, които ще побързат да лепнат този етикет на историята. Това е книга-отражение на действителността в много страни по света, включително и такива, които се водят демократични и напреднали в социално отношение. Но колко всъщност сме израснали, щом към днешна дата все още се налага да си напомняме човешките си ценности, които нямат нищо общо с възраст, пол, раса или вероизповедание? Да, това ще е едно от „онези“ ревюта. И да, това е една от „онези“ книги.

Познавам творчеството на авторката още от „Истината за Алис“, която също ми направи добро впечатление с автентично изобразената тема за пагубната сила на слуховете и колко драстично могат да отклонят представата за една личност от истината. В „Бунтарката“ Матю е решила да хване бика за рогата и да разобличи лицемерието на американското общество, в частност Юга, в отношението му към женската част от населението. Чрез микрокосмоса на една гимназия в затънтено градче в Щатите авторката разкрива грозната истина на сексизма по света, започвайки от „дребните“ му прояви като налагане на дрес код само върху момичетата в гимназията или пък публичното им оценяване по красота чрез точкова система, до по-грубото отношение като момчешката игра на „Блъсни и грабни“ и (за съжаление) опит за изнасилване на купон. И макар голяма част от девойките да отдават хормоналното поведение на съучениците си на принципа „винаги така е било“, на една от тях ще ѝ писне да навежда глава и да се примирява. Една от тях ще нададе глас. Една от тях ще поведе движение. Една от тях ще стане бунтарка. Но много скоро ще стане ясно, че всички момичета могат и са бунтарки по душа. Особено когато душите им са били заключени дълго време сред тесногръдите стени на патриархата.

„Ядосана съм му, но също така се дразня на себе си, защото не мога да намеря подходящите думи, с които да му обясня. Напълно съм сигурна, че не го прави нарочно, но Сет е момче и няма как да знае какво е усещането да вървиш по коридора и някой да те преценява по задника или по големината на гърдите ти. Никога няма да разбере какво е непрекъснато да се притесняваш какво да облечеш, как да седиш, как да ходиш, как да ставаш, да не би да създадеш грешно впечатление или по-лошо – да привлечеш нежелано внимание. Никога няма да познае страшното и влудяващо усещане да принадлежиш на някакво огромно Момче Чудовище, което решава, че може да те сграбчва, докосва и вкарва в класации когато и както му харесва.“

Вивиан Картър ще повдигне много резонни въпроси и макар в началото бунтът ѝ да е слаб и немощен глас в пустиня, то с напредването на учебната година и зачестяването на „инцидентите“ между двата пола в гимназията борбата ѝ за справедливост ще набере голям брой съюзници. Докато накрая общият им глас не стане толкова мощен и неоспорим, че ще придобие силата да промени хода на събитията, да ги насочи по нов път, по ново течение в историята. Демонстрацията на женска сила в тази книга и нещата, които е способна да постигне тя, може и да е плашеща за някои, дори смущаваща, но истината е, че много повече добро може да се роди, ако мъжете и жените застанат на равни позиции в обществото. Ако в действителност работим към загърбване на предразсъдъци и стигми, нагани от историята и опровергавани толкова много пъти от науката, самите хора и реалността.

Беше изключително голямо удоволствие за мен да прочета тази книга. Бе така богата на точни и ясни изрази за всичко онова, което бушува в собствената ми глава по темата. Историята рисува една плашещо реалистична картина за женската действителност по света, макар и в различни пропорции. Нежеланието на много от нас да говорим по темата само вреди на прогреса ни като общество. Осъждането и слагането на обидни етикети, за да се задуши разговорът още в началото и да се дискредитират участниците в него, също не е пример за цивилизовано човешко развитие. Преходите са трудни. Но не винаги трябва да са свързани с бунтове и размирици, стига само да решим да се поучим от грешките в собствената си история.

В заключение искам да кажа само, че това е книгата, която чаках да прочета от много дълго време. Защото феминизъм и феминист(ка) не са грозни и срамни думи, а едно красиво движение, което се бори за това всички да сме равни и най-вече в безопасност едни от други. Защото макар да не се усеща навсякъде и с еднаква сила, предразсъдъците, сексизмът и лошото отношение съществуват. Защото когато нещо нередно се случва и продължава да се случва в едно иначе „прогресиращо“ общество, някой трябва да каже нещо. Някой трябва да се разбунтува. Някой трябва да запали първата искра, а след това да остави огънят да изгори всичко гнило по света. Някой трябва да отвърне на удара!

„Защото в действителност феминизмът означава момичетата да се подкрепят едно друго и да искат да бъдат третирани като човешки същества в свят, който винаги намира начин да им покаже, че не са равноправни.“

Благодаря на издателство Enthusiast за предоставената възможност!

~ * ~