Къща от земя и кръв срещу свят на демони и тъмнина

Всеки път, когато започна нова книга на Сара, имам усещането, че встъпвам в истински свят, в една истинска вселена с истински персонажи и техните истински премеждия, чувства и преживявания. Затова в края на всяка книга ме изпълва едно чувство на носталгия и лека тъга, все едно наистина казвам чао на скъпи на сърцето ми приятели и близки за неопределен период от време. Но също както спомените с реални хора, така и тези с героите от историите на Сара не избледняват лесно. И когато дойде следващата ни среща, чувството е повече от феноменално и магическо. „House of Earth and Blood“ носи всяко от познатите усещания от предходните поредици на авторката плюс допринася с нов сюжет, нови характери, нови драматични и вълнуващи събития. Тази поредица обещава да надскочи всичко, излязло изпод вещите пръсти на Сара Дж. Маас.

За да съм напълно откровена с вас, първите 200-тина страници ми бяха една идея по-мудни, едно поради ясно очертаващата се драматична линия в сюжета, второ поради многото нови термини, политически и географски деления на света. Не се опитвайте да запомните или пък разберете всички Къщи, аз и след прочита на книгата пак се губя в кастите. Колкото повече обаче напредвате в сюжета, толкова по-красив и по-ясен става новият свят на Сара. Богатото разнообразие от свръхестествени видове, всичките до един носещи типични човешки характеристики, в това число и божествен комплекс, първоначално може и леко да шокира читателя (защото къде се е чуло и видяло елфи да се бият срещу демони, а ангели да въртят бизнес с вампири и върколаци…), но Сара е успяла някак естествено да вплете всяка „чудовищна“ група в сюжета на книгата. Дори хората имат солидно присъствие и взаимодействат с всеки вид според митологията, която знаем за него. Още по-феноменалното в случая е, че наличието на свръхествен елемент съвсем логично носи със себе си и присъствието на магия. Магията всъщност има огромна роля в новия свят на Сара. И въпреки това технологиите и развитите оръжия на човека намират съвсем естествено приложение в ежедневието на елфи, ангели, вещици, върколаци и вампири, дори морските същества. Технология и магия се напасват така лесно и интуитивно в този нов, приказен свят, че макар и в началото да изглежда противоестествено и в разрез с всякаква логика, към края на книгата вече е такава част от сюжета, че ще се изненадате, когато установите, че в реалността няма заклинание за почистване на цялата къща. Примерно. За мен лично това беше голямо разочарование…

Колкото до самите персонажи, Брайс Куинлан доста ми напомняше за обичната Селена Сардотиен с допълнителния бонус, че в същото време си беше напълно завършен и различен образ от всичко женско, срещано досега в историите на Сара. Брайс не се страхува да застане лице в лице с властта и висшестоящите представители на Къщите, винаги готова да защити правата си пред всеки алфа-задник, който си мисли, че може да контролира живота ѝ. И макар да носи женствеността си като същинска броня срещу лицемерния и жесток свят, не се подвеждайте нито за миг – Брайс Куинлан е истински воин, вълк в сърцето, лоялна отвъд прага на смъртта към хората, които обича, и в повече от един случаи смела отвъд нивото на безразсъдство. Total badass, ако питате мен. На такава жена ѝ трябва равнопоставен мъж и Хънт Аталар е именно такъв представител на „силния“ пол. Падналият ангел не се страхува да покаже уязвимата си страна, да разкрие душата си и да развие емоционалната си интелигентност с помощта на една жена. Да, в началото може и да се държи леко като задник и като всички други да осъжда книгата по корицата (или иначе казано да приема Брайс като празноглава и безполезна женица), но покрай забавните счепквания между двамата, непрекъснатите им сблъсъци на характери, оживените размени на реплики, а в последствие и на горещи погледи, ами някъде между тези моменти Хънт и Брайс израстват взаимно, изправят се срещу вътрешните си демони и към края на историята с леко сърце и пееща душа… Упси, за малко да ви оспойля края. Тц, тц, тц.

В интерес на истината всички образи в книгата, в това число и положителните, и отрицателните, и тези, които се появяваха така между другото, всички те бяха изградени и представени така правдоподобно и автентично, че без значение дали времето им в ефир бе 20 или 200 страници, оставяха своя си неизличим отпечатък в наратива. Както винаги, всяка малка подробност в сюжета се навърза в голямата картина на кулминацията и развръзката в края. А краят, типично за Маас, бе отвъд всяко преживяване, което може да ви докара сърдечен удар и тотално умопомрачение едновременно. В последните 100-150 страници се случват толкова много обрати и разкрития около героите, да не говорим за изключително силния емоционален заряд на финала, че на читателя направо му се взривява умът. По един изключително красив и ненатрапчив и някак толкова, толкова естествен начин Сара ни показва за пореден път как любовта и приятелството са най-великата и непреодолима сила в света. Противно на всички очаквания и въпреки сивотата в него.

Не се плашете от „дебелината“ на тази книга. Защото всяка дума и всеки момент, прекаран в нейната компания, си заслужава, толкова много си заслужава. Ще се окажете в ситуация, в която хем ще ви се ще да напредвате по-бързичко със сюжета, за да разкриете мистериите в него, хем няма да ви се иска да приключите с историята. Това е една впечатляваща книга с богата и красиво написана история, с трогателен, динамичен и изпълнен със загадки наратив, с очарователни персонажи и с изключително силен емоционален заряд. Това не е книга за изпускане. Така че не я изпускайте 🙂

~ * ~