Надежда и други неочаквани обрати

Джули си е Джули – след предишните й две книги просто нямах съмнения, че и тази ще ми допадне също толкова много. Но останах крайно изненадана от посоката, по която пое повествованието и то още от самото си начало. Макар в основата си книгата да представлява типичната тийн история с увлекателен сюжет, хумор и неловки прояви на първата любов, по-голямата част от фокуса й отива върху една трагедия, с която всички сме запознати, но едва ли осъзнаваме напълно. Говоря за атентатите от 11-ти септември 2001 година. Не знам за вас, но за мен лично това винаги са били едни далечни събития, географски и исторически погледнато. Потресаващи, да, но все така далечни. Книгата на Бъксбаум обаче рисува една много реалистична и образователна картина на случилото се и все още наблюдаващите се последствия. Атентатите от 11-ти септември не приключват само с броя жертви от съдбовния ден, снимката с бебето Хоуп (художествена измислица с цел изграждане на сюжета) не е просто символ на неслонимия американски дух, саможертвените действия на органите на реда не са просто героични постъпки – всичко е далеч по-комплексно и емоционално по-оплетено, отколкото сме си представяли. Или поне отколкото аз самата си представях до неотдавна.

Историята на Аби и Ноа е изградена върху типичните основи на YA жанра, които споменах в началото, но подчертаният фокус върху атентатите от 11-ти септември и в частност продължаващото до ден-днешен силно въздействие на случилото се върху оцелелите и роднините на загиналите е всъщност съставката, която прави тази книга уникално и впечатлително четиво. Сблъсквайки се с факти като значителния брой жертви, болестите произлезли от катастрофалните разрухи, мащабът на загубата, която чувстват близките на загиналите, калейдоскопът от емоции, които изпитват оцелелите – всичко това дава една нова перспектива за случилото се за тези от нас, които не помним, не осъзнаваме или просто не сме информирани добре за събитията. Събития, които и до сега продължават да диктуват хода на световната политика.

Но нека не задълбавам повече по тази тема, защото това ревю започва да придобива крайно драматичен характер. Историята, която ни поднася Джули, наистина малко дерайлира от безгрижните и духовити коловози на жанра, но това може да се разглежда единствено като плюс, не и минус в случая. Все пак читателят получава и немалка доза комични сцени и разговори, очарователни романтични жестове и задължителната доза надежда, които значително смекчават тежеста на трагедията, описана в страниците. Ако трябва да извлека поука от повествованието, то без колебание ще посоча, че това за мен е силата да помним. „Never forget“ са думи, които винаги следват датата 11.09. и наистина е важно да помним миналото, но да го помним по правилните причини. Не за да сеем още разруха, страх и омраза, а за да не допускаме лошите дни да сломят духа ни и най-вече за да не повтаряме грешките на миналото, ако искаме едно по-светло и по-красиво бъдеще. Добре свършена работа, Джули, много добре свършена работа!

~ * ~