Това е книга, която може да предизвика много противоречиви чувства и мнения у читателя. Историята доказва за пореден път, че не всичко в живота ни е черно и бяло и че не всяка грешка заслужава най-строгото наказание. Твърде често, почти през цялото време дори, се намираме в сивата зона на морала и това, което за едни е добро, за други е източник на всички техни злини и обратно. Колкото и да ни се иска да вярваме, че постъпваме правилно, няма ситуация на този свят, чието разрешение да е напълно безпристрастно. Хора сме, чувстваме, правим грешки, живеем и умираме. Кръговратът на живота – звучи достатъчно просто, нали? Но някъде там, между ежедневието и простотата на живота, понякога се натъкваме на болки, които безкомпромисно поставят под въпрос собствения ни морален компас. С тези думи се опитвам да ви кажа, че това ревю ще бъде крайно пристрастно (то кое ли мое не е!) и освен това може да има известни спойлери. Така че четете на своя отговорност.
В интерес на истината в началото книгата не ми потръгна добре – стилът на писане на Хана е доста странен, някак повече аналитичен, отколкото емоционално обогатен, и прекалено описателен, изпълнен с излишни на пръв поглед детайли. Първите 200 страници определено не ми бяха най-вълнуващото четиво на годината. Но след това идва трагедията, обратът в историята, и действително животът на персонажите се обръща на 180 градуса. От там насетне завърших книгата буквално на един дъх. Е, един дъх с много пресекулки от рев, но все така на един дъх. Сюжетът изобщо не се разви по начина, по който очаквах, макар да спазваше рамките, които бях предугадила още в началото. Което допълнително засили любопитството ми, разбира се. Много добър избор от страна на издателството да поставят началото на новата си колекция „Незабравими истории“ именно с това заглавие на Хана. Защото не мисля, че в скоро време ще забравя тази книга, нито пък калейдоскопа от емоции, които преживях с нея.
Нека започна от там, че намирам Джуд Фарадей за истинския злодей на „приказката“. Реално погледнато това е ситуация, в която никой не е виновен и всички делят отговорността за случилото се. Но предвид ада, през който преминаха някои от персонажите именно поради действията на Джуд, за мен тя остава главният виновник за голяма част от страданията им. Макар да е очевидно, че историята се върти около майчинските неволи на госпожа Фарадей и тежкото изживяване на трагичната загуба на дете, и макар напълно да ѝ съчувствах в мъката, голяма част от симпатиите ми остават за Лекси. Джуд е прекалено обсебена от децата си, вманиачена да контролира всеки аспект от живота им, обградила ги в един балон на щастие и розово небе без да им дава реална представа за света около тях. Фактът, че имат пари и всичките им прищевки са задоволени, също не допринася особено за изграждането на едни читави членове на обществото, ако трябва да съм съвсем откровена. Чиста доза късмет си е, че всички тези предпоставки не са ги превърнали в разглезени и арогантни пубери. Вместо това имаме едно свръхнесигурно и срамежливо младо момиче и един млад плейбой с морални задръжки. И тук отново се намесва Джуд с налагането на избор на университет за близнаците, който избор е изцяло съобразен с удобствата на Мия, но не и с тези на Зак. Което може би нямаше да е такъв сериозен проблем, ако момчето не бе хлътнало до уши в бедната и лишена от опции в живота Лекси. И ето така тийнеджърските хормони започват да си подават главата от торбата.
Ето какво не мога да разбера – голяма част от драмата в книгата се върти около напастта на алкохолизираните купони на гимназистите и последвалото шофиране в нетрезво състояние. Пътните инциденти в следствие на алкохол не са нещо непознато за нашата страна. По дяволите, сигурно не са нищо ново под слънцето за който и да е край по света. Обаче едва ли най-доброто решение да се предаде сериозността на ситуацията е като се демонизира алкохолът и се използват млади, невинни момичета за назидание на останалите. Изобщо някой усети ли крайната проява на лицемерие от страна на Джудит и съпруга ѝ, пък и на всички останали родители, които поучаваха така пламенно децата си срещу употребата на алкохол, докато в същото време държаха чаша Розе или бутилка бира в едната си ръка?! Колко пъти госпожа Фарадей „разпускаше“ с приятелки над някоя кана Маргарита или друг алкохолен коктейл? Не пиенето, дори напиването, е проблемът в случая, а страхът от последствията, когато родителите научат за „провинението“. Въпреки че Джудит се опита да го играе готината майка дори и в тази ситуация, тя пак се провали главоломно, когато при първия случай, в който децата ѝ ѝ се довериха, тя обърна грешките им срещу тях и ги порица за това. Така че никак, ама никак не е изненадващо случилото се на завоя на Найт Роуд и събитията довели до този трагичен инцидент.
И стигам до Лекси. Алекса Бейл – момичето без истинско семейство, което просто иска да си намери дом и приятели. Въпреки болезненото минало и нелекото настояще, Лекси успява да намери утеха в истинските неща от живота, а именно топлия уют на дома, където е желана, силното ѝ приятелство с Мия Фарадей и нереалната ѝ любов с близнака Зак Фарадей. Мечтите на Лекси са като на всички останали млади хора на острова с тази разлика, че тя не е родена със сребърна лъжичка в устата и трябва да работи десетки пъти по-усърдно и упорито за постигането на целите си. Дори да прави жертви в името на едно неясно бъдеще. Противно на всички очаквания Лекси успява да изплува на повърхността на несретния си живот, но точно тогава взима решение, което ще промени действителността на всички персонажи.
Не отричам, че Лекси носи известна доза отговорност за случилото се. Направила е грешка, ужасна грешка, няма две мнения по въпроса. Но това не е човек, който редовно пие и сяда зад волана, не е дори човек, който би карал колата, ако имаше друг вариант. Но фактите са, че тя е млада, наивна, леко подпийнала и крайно изплашена да не би Зак, който е в пъти по-зле, да реши да кара мустанга. Немислимото се случва и истината е, че ако шофьор беше Зак или дори някой от пияните му богати приятелчета, ситуацията нямаше да ескалира до съд и до използването на шофьора като пример срещу останалите тийнеджъри. Но както казах, тя е млада, наивна и изпълнена с вина и разкаяние. А хората са жестоки. Лекси е осъдена и веднага изпратена в затвор все едно е крайно опасен терорист, когато в действителност е едно изплашено и изгубено дете. Все още дете!
Но отнетата ѝ свобода едва ли е достатъчно наказание. Вместо това се появява Грейс, която ако трябва да съм напълно честна, е по-скоро благословия и опрощения на греховете на Лекси, отколкото нещо лошо. Но въпреки това Джудит намира начин да използва дори това крехко създание като още един нож срещу Лекси. И именно тук почувствах най-силен гняв и най-голямо отчаяние за съдбата на Алекса, защото просто не беше честно. Не казвам, че Джудит умишлено нараняваше хората около себе си, разбирам дълбочината на собствената ѝ мъка, но тя толкова упорито отказваше да пусне миналото, отказваше да се прости с дъщеря си, отказваше да разреши на околните да скърбят, че с това нанесе по-дълбоки рани, отколкото липсата на Мия бе отворила. С много по-голяма сила усетих майчините тревоги и неволи на Лекси, отколкото тези на Джудит, защото каквото и да правеше младата жена, то винаги бе в полза на околните и съобразено с техните нужди и желания. Докато Джуд просто копираше майка си и именно това осъзнаване накрая разплете гордиевия възел, в който бе оплела съдбите на всичките си близки. Ето защо за мен госпожа Фарадей си остава злодеят на „приказката“.
Може би най-адекватният и най-трезво мислещият персонаж в историята бе съпругът на Джудит – Майлс. Макар че и той не е без исвестна вина – да, имаше по-лежерно и свободомислещо отношение към децата си, но не се намесваше, когато ставаше очевидно, че жена му прекалява с грижите и контрола. Защити Лекси на съдебния процес, но не спря жена си в преследването ѝ на отмъщение. Беше съгласен, че Грейси заслужава да опознае майка си, но отново не се изправи срещу Джудит, когато тя настоя да осуети плановете на Лекси. Така че да знаеш кое е правилно и да направиш правилното нещо очевидно са две крайно различни дисциплини. Колкото до Зак – да, той също прояви известна мъжка чест, но както самият съдия се изрази макар и да споделя моралната вина, юридическата падна изцяло върху плещите на Лекси. Дълго време се поддаваше на емоционалния натиск на майка си, но в крайна сметка взе правилното решение и събра обратно разбитото си семейство. А това е най-важното все пак, когато говорим за човешки взаимоотношения.
Това наистина не е любовна история, но е история за силата на любовта. За сблъсъка между две майки и за раните, които понякога сами си нанасяме, и за тези, които сами не си позволяваме да зараснат. Това е история, която първоначално може да не ви впечатли, но ако ѝ дадете шанс в крайна сметка ще ви помете в такъв емоционален фурор, че просто няма да имате шанс срещу взимането на страна и изграждането на солидно мнение в конфликта. Независимо каква позиция ще заемете обаче ще ми се да вярвам, че ще се съгласите с мен, когато казвам, че не всяка грешка заслужава най-строгото порицание и че всички ние заслужаваме втори шанс, особено когато сме изкупили греховете си. Но отново – всичко това е толкова субективно, че просто няма верен отговор, нали…
Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!
~ * ~
LadyBug's Page 