Може би някой ден… а може би точно сега

Това ревю съдържа спойлери! Предупредени сте.

„Убеден съм, че всеки човек среща друг човек в живота си, чиято душа е напълно съвместима с неговата. Някои ги наричат сродни души. Други – истинска любов. Някои хора вярват, че душата им е съвместима с повече от един човек, и започвам да разбирам колко истина има в това твърдение.“

Е, човек колкото и да обича Хувър, идва ден, в който прочита нейна история, с чиято концепция изобщо не е съгласен. Не ми е яко от този факт. Винаги съм възприемала Хувър като един литературен виртуоз, писател, който с такива детайли вниква в човешката душа и пресъздава откритото там, че е някак неизбежно да увлече и читателя със себе си и да го убеди в гледната си точка. И досега все бяхме на една вълна в това отношение. Но сюжетът на „Може би някой ден“ се развива около тема, за която имам твърдо изградено мнение и ако щете ме наречете тесногръд задник, обаче тази книга си е чисто и просто оправдание на една изневяра. А няма паралелна вселена, в която прелюбодеянието да е оправдано по какъвто и да било начин. Точка.

И ето ги и обещаните спойлери – Ридж нямаше никаква работа да излиза на терасата и да изпълнява серенади на чужда жена. Нямаше работа да я прибира в къщата си, щом усеща, че изпитва привличане. Безочливо и абсолютно арогантно бе от негова страна да се обяснява в любов на Сидни, а след това да заспива в прегръдките на Маги. И когато предателството им излезе наяве, какво направи той – обвини Сид за всичко. И все още не искаше да я пусне да си иде! А накрая просто ме нокаутира с желанието да е със Сид, но с намерението да се върне при Маги при първото ѝ повикване – шегуваш ли се с мен?!

Сидни пък е лицемерка от където и да го погледнем, колкото и да ми страда и реве, че се чувствала като Тори. Own your shit, damn it! За какво си причини всичките тия сърдечни болки, че на всичкото отгоре и намираше оправдания за биполярното поведение на Ридж?! Какво доказа поведението ѝ – че на 22 нищо не разбираш и не знаеш какво искаш! Защото аз такова послание получих – уж беше щастлива с Хънтър, обаче изпадаше в паника при мисълта за бъдеще с него; уж не искаше да се превръща в Тори, а търсеше физическата близост на Ридж във всеки удобен момент; уж искаше да живее сама, пък не си тръгна, когато разбра, че започва да развива чувства към обвързан мъж; уж беше независима жена, която няма да позволи повече да се отнасят с нея като с парцал (както направиха Хънтър и Тори), а в следващия момент бърса пода под краката на Ридж. Жена, пий си хапчетата и не ме занимавай с депресиите си, много моля!

Връзката между Ридж и Маги не беше идеална и това се виждаше от самото начало. Мога да приема, че двамата бяха в застой, но толкова са свикнали един с друг, че просто нямаха сили да прекъснат отношенията си. Мога да приема, че Ридж продължаваше да се държи за Маги повече от навик и като един вид съжаление заради болестта ѝ и затова не смееше да я напусне. Дори мога да приема възникналата химия между него и русокосата му съседка. Но да твърди, че обича две жени едновременно, че не може да се откаже от нито една от двете, като същевременно ги наранява с действията си – що за малодушен страхливец трябва да си?! Толкова по-приемливо щеше да е всичко, ако Ридж веднага бе скъсал с Маги, а след това с месеци се опълчваше на чувствата си към Сидни, но после двамата се засичат изненадващо и страста избухва с нов пламъка и дъра-бъра – схванахте идеята. Вместо това прочетох над 300 страници хленчене и истерични пристъпи, защото видиш ли двамата се борели срещу чувствата си, докато накрая стана ясно, че просто ги е сърбяло на едно определено място. Еми чудесно, вървете сега да се извините на Тори и Хънтър и да си получите заслужените юмруци в лицето.

„Понякога е необходимо да преживеем няколко ужасни дни в живота си, за да запазим добрите дни за бъдещето.“

Това е книга на Хувър и като такава носи всичките ѝ запазени марки – красиво разказана история; сурови емоции и неподравени чувства, предадени реалистично; трогателни сцени и сърцераздирателни раздели. Тук допълнително имаме и елементът с музиката и глухостта на Ридж, които придават интересна индивидуална особеност на сюжета. Признавам, че и с тази си книга Хувър успя да ме разчувства и да предизвика сълзи в очите ми – стилът на авторката е неповторим, тя пише невероятно. И определено заслужава висока оценка дори и с негативните емоции, които предизвика у мен. За съжаление обаче, както казах и в началото, не съм привърженик на изневярата, още по-малко на нейното оправдание, а „Може би някой ден“ за мен е именно такъв роман – роман, оправдаващ предателството на Ридж и Сидни към една чиста и безкористна душа, каквато е Маги в случая. Ето защо историята ми хареса и не ми хареса – хареса ми как е написана, не ми хареса какво ни разказва. Силно се надявам това да е последният път, в който изпитвам подобни противоречиви чувства към книга на Хувър.

Благодаря на издателство Ибис за предоставената възможност!

~ * ~