Стъклен трон насред изпепелено кралство и една обещана кралица – началото на края

„Живяла някога в земя отдавна изпепелена една принцеса млада, готова за кралството си да умре…“

Годината е 2015-та, аз всеки ден изминавам с автобус пътя Русе/Разград, но пътуването не ми тежи, защото компания ми прави асасинът от Адарлан. „Стъкленият трон“ бе първото ми YA фентъзи, една от първите поредици, с които захранвах възродилия ми се глад за истории по онова време. Селена бе огън, ярост, хитрост и смърт в едно, тя бе огледалото на личността, в която винаги съм мечтала да се превърна. Не че мечтая да избивам хора… през повечето време.

Независимостта, чувството ѝ за справедливост, огненият ѝ темперамент, чувството на самота и изолираност – можех да се идентифицирам с всяка една нейна черта. Затова пътят ѝ към Терасен, към свободата, към приемането на собсвената ѝ съдба се превърна и в мой път, в мои приключения, в мои перипетии, страдания и жертви. Ако Елин проливаше сълзи, моите попиваха хартията заедно с нейните. Ако Елин възтържествуваше гордо над враговете си, моето сърце биеше неудържимо наедно с нейното. Ако Елин обикнеше някого, аз го обиквах двойно по-силно от нея. Ако принцесата прощаваше глупавото държание на Каол, Дориан, Едион и останалите ѝ спътници – е, не мога да обещая, че напълно съм обърнала следващата страница, но да речем, че вече не пледирам за незабавната им смърт… Историята на Селена-Елин се превърна и в моя история и затова все още не мога да преживея края ѝ. Не мога напълно да осмисля случилото се. Не мога и не мога да кажа сбогом на персонажите, превърнали се в мои верни приятели. Все още не мога и да спра сълзите, които напират само при спомена за преживяното в книгата.

Всяко хубаво нещо си има своя край. За съжаление е така и „Кралство на пепелта“ бележи финала на едно четиригодишно приключение, което никога няма да забравя. И което надявам се някой ден да преживея отново, завръщайки се към историята като към стар, но незабравен другар. „Стъкленият трон“ е сага от самородна величина, с която никоя друга поредица не би могла да се сравни. Дори обръщайки поглед към Дворовете пак не мисля, че двата сюжета могат да се измерят по една и съща скала. Все пак тук говорим за цял един живот, макар и кратък, на герой, преживял толкова много като за хиляда елфически живота. И понеже Елин вече е дала и продължава до последно да дава всичко от себе си, отгръщането на всяка следваща страница в „Кралство на пепелта“ извикваше поредната вълна на тъга у мен, както и нова порция крокодилски сълзи. Бяха ми нужни 7 дни, за да прочета тези 1072 страници, и макар много да исках да разбера как ще завърши епопеята на Елин Галантиус, когато краят дойде се почувствах празна и самотна. С това последно приключение на Елин се сложи точка и на срещите ми с нея, а това се оказа много по-болезнено и сърцераздирателно, отколкото предполагах. В смисъл – как се очаква да продължа живота си сега?!…

„Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани.“

В „Империя на бури“ Елин отиде отвъд възможностите си, за да изпълни обещанието си към Терасен и народа му. Изправи се пред гнева на собствения си двор и го понесе безропотно, защото кроеше мащабни и на пръв поглед невъзможни планове за спасението на всички им. Армията ѝ от 4-те краища на света се стича в Ерилея, за да изпълни дълга си пред Огнената наследница. И макар истината за реалното местонахождение на кралицата все още да не е разкрита, силата на тази армия, събрана буквално от кол и въже, колкото и елитна, все пак се оказва недостатъчна да се справи с тъмното зло, настъпващо от Морат. „Кралство на пепелта“ представлява една дълга и кървава поредица от битки с непредвидими обрати. Винаги, когато едната или другата страна изглежда е на път да победи, се случва нещо неочаквано и везните се накланят в противоположната посока. „Кралство“-то дава възможност на Сара да направи това, което авторката не успя да осъществи напълно в „Двор от крила и разруха“, а именно да изобрази една величествена, смайваща и умопомрачителна борба за един по-добър свят. Войната с Ераван притежава адски силно въздействие върху читателя, а обратите, загубите, жертвите и финалът ѝ спират дъха и превземат ума на отдадените фенове. Армия от невъобразими съюзници и кралица с несломим дух. И враг, който не познава милост. Епичен сблъсък между силите на доброто и злото и съкрушителен финал на едно дълго, дълго пътешествие към дома. Нима очаквахте нещо по-малко от Маас?

„Знам, че си уморена, Огнено сърце. Знам, че бремето върху плещите ти е непоносимо. – Роуан сложи сключените им ръце върху сърцето си. – Но ще се изправим срещу всичко заедно. Ераван, Ключалката, всичко. Ще го преодолеем заедно. А когато приключим, когато се Обезсмъртиш, ще живеем заедно хиляда години. И повече.“

На няколко пъти бях разочарована от Сара. Много исках да ѝ се сърдя, да ѝ крещя, да си разчистя сметките с тази жестока жена! По едно време обмислях да оценя книгата с една звезда в изблик на гняв и безсилие към случващото се в историята. Но сякаш усетила къде стига опасно близо до преливане на чашата, Сара успяваше да ме върне обратно в своя ъгъл и да ме накара да ѝ простя (почти!) всичко, което причинява на любимите ми персонажи. Все така смятам, че пленничеството на Елин и причинените ѝ жестокости в ръцете на Майев бяха излишни и ненужни нови тегоби за Терасенската наследница. Смятам, че Едион можеше да не е чак такъв безочлив задник към Лизандра. Смятам още и че можеше да не губим някои от героите, които дадоха живота си за една мечта, която никога няма да видят осъществена. Но идните поколения ще берат плодовете на саможертвата им и това е една малка утешителна награда. Пък и това е просто още един параграф, по който Сара успя да ми разбие сърцето с финала на поредицата.

„Името ѝ беше Елин Ашривер Белия трън Галантиус.
И не се боеше от нищо.“

Кралицата е уморена, така е. Кралицата е дала всичко, което има и което е, на идеала за един по-добър свят. Кралицата се страхува от толкова много неща, но в същото време не се бои от нищо. Защото знае цената и е готова да я плати. А наградата за всеотдайността, неугасващата любов и жертвоготовността ѝ ще бъде хем сладка, хем горчива. И ще дойде с цвета на кралския огън.

Нишките на съдбата се преплитат отново и отново, срещайки минало и настояще, носещи скръб и радост едновременно. Дългията път към Терасен е извървян не само от Елин, но и от всеки един член в двора ѝ, всеки приятел и съюзник. Пътищата, по които всеки един от тях е бил разпилян, се стичат до един и същи кръстопът и се оказват от особено значение в най-сюблимния момент. Особено горди обаче ни оставят подвизите на смелите и самоотвержени жени в поредицата – Манон, носеща мрак и смърт на всеки, изправил се на пътя ѝ, открива слабостите на сърцето и не се бои да ги задържи; Лизандра, низвергната и отритната от обществото, ще покаже най-голям хъс за борба в името на своята кралица; Ирен, мила, невинна и с нежна душа, но още и със силна и непоклатима воля и собствен вид огън, способен да изкорени злото от света; Елида, може би другият ми любим женски образ, който ме вдъхновява със смелостта, самоотвержеността и желязната сила на духа, които притежава; и още Несрин, Хасар, Борте, Ансел от Брайърклиф, Еванджелин и всяка от Тринайсетте – всички тези жени са вдъхновение и модел за подражание. Но на сагата не ѝ липсват и силни мъжки образи като Роуан – вреченият на Елин, винаги на нейна страна, винаги готов да я подкрепя; Лоркан – „злият“ герой, който всички обичаме въпреки вечно нацупената му физиономия, задникът-феминист, който преобръща мирогледа си в името на любовта; Едион – задник, да, но пък страшно опитен боец, а и умее да си признава грешките и да поема отговорност за тях; Дориан (изречено с половин уста), който наистина показа някакво израстване, овладя силата си достатъчно добре, та да се притече адекватно на помощ на своите приятели и дори успя да съживи едно вещерско сърце – не е лошо като за кралско леке, предполагам. И още много други стари и нови познайници, мъже и жени, елфи, асасини, крадци и изгнаници, обикновени граждани, посветили живота си на останките на едно минало, вещици и зверове от приказките, Малките хора. Финалът нямаше да бъде възможен без помощта и саможертвата на всичките тези съюзници. Новият свят нямаше да го има без тяхната намеса. А моето сърце нямаше да търси надежда и доброта сред сивата реалност навън, ако не бе тази вдъхновяваща поредица.

Благодаря ти, Сара, за невероятния шанс да опозная вълшебните светове в главата ти. Благодаря ти за пълнокръвните персонажи, които обикнах като истински хора. Благодаря ти за времето, прекарано в тяхната величествена компания. Благодаря ти за смеха и за сълзите. Благодаря ти, че създаде място, на което винаги мога да избягам и да се почувствам като у дома. Благодаря ти, че „Стъкленият трон“ съществува. И ще пребъде!

Благодаря сърдечно и на издателство Егмонт за предоставената възможност! ❤

~ * ~

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.