Муза на кошмарите или Богиня на сънищата – това е приказка с много лица

Думи, думи, думи – как да подбера правилните словосъчетания от букви, с които да предам всички чувства от тази книга, просто не знам. Как да се сравнява човек с таланта на Лейни, която буквално вае мастилен мост от историята към нас, читателите, и оставя трайни следи в сърцата и душите ни. Начинът, по който завърта сюжетните линии и преплита съдбите на персонажите си е повече от удивителен. Малко други автори са постигали същия ефект върху мен и може би няма да ви изненадам като назова сред тях имена като Сара Дж. Маас и Джей Кристоф. Но да се върнем към събитията в Плач и съдбата на Музата на кошмарите.

„Мечтателя Странник“ ни подготви с подробно описание на героите, на тяхното минало, страховете и греховете им. И при все това останаха много неизвестни в уравнението на сюжета. Е, „Музата…“ дава не само отговори, но и много интензивно действие, допълнително подлатено с нови персонажи, с повече екшън, с повече драма, повече сърцераздирателни и умопомрачителни сцени, които ще ви докарат до ръба на истерията. Нали се сещате, просто типичното четиво от Лейни. И понеже наративът е страшно оплетен в детайлите на историята и няма как да ви го предам без спойлери, надолу следват именно тежко обременените ми разсъждения, които ви съветвам да четете изключително и само на ваша отговорност:

  • Миня – не мога да започна от друг персонаж, защото мисля че макар момиченцето да има много мрачен и дори зъл облик, изстраданото от нея напълно оправдава всяка нейна безсърдечна постъпка. А и именно с патовата ситуация между нея, Сараи и Ласло започва книгата. Временното решение на издънките на боговете спрямо Миня може и да е малко жестоко, но от друга страна даде нужното време на Сараи да вникне под фасадата на малката и наистина да повърви в нейните обувки, та да разбере от къде произлизат злобата и неистовото й желание за отмъщение. А и потушавайки този конфликт, младите мезартими успяха да фокусират вниманието си над по-стар и по-смъртоносен противник – поредната жертва на извратените игри на Скатис.

Съзнанието умее да крие, но има нещо, което не може да прави – то не може да трие. Може само да скрива, а скритите неща не изчезват. Те загниват. Разлагат се, от тях изтича отрова. Те болят и вонят. Съскат като змии във висока трева.

  • Ласло и Сараи – тук израстването на двата персонажа наистина вървеше ръка за ръка, като две сродни души нямаше как единият да просъществува дълго без другия измежду страниците. Което по никакъв начин не омекошави сюжета, нито го изпълни с излишни мелодрами. Много инстинктивно си вървеше тяхното личностно и интимно опознаване паралелно с изграждането на образите им на митични герои. Любовта им е толкова сладка, непорочна и красива, че е просто грехота да не се трогне човек от нежността на чувствата им – толкова силни, че преборват смъртта и границите на света.
  • Руби, Спароу и Феръл – тук трите издънки имат малко по-второстепенна роля, къде да ни разсмиват с абсурдите на характерите си, къде за да се появят в сюблимния момент и да спасят положението от катастрофален изход, но така или иначе те са едно постоянно присъствие, на което останалите герои могат да разчитат напълно и по всяко време, и което вдъхва кураж и сила и в най-отчаяните моменти от историята. Освен това нямаше как покрай това уникално трио да не си спомня с носталгия за Зузана и Мик от „Създадена от дим и кост“, където шантавите приятели на Кару бяха извор на надежда и в най-тъмните й часове.
  • Умишлено споменах другата феноменална поредица на Лейни, но за това след малко. Първо искам да обсъдим съдбата на други два персонажа, които ми свиват сърцето всеки път. Говоря за Ерил Фейн и Азарийн – в „Музата…“ става ясен пълният магнитут на трагедията им, което допълнително задълбочава вътрешния ми конфликт относно Клането в Цитаделата. Като жена напълно разбирам болката и ужаса, които биха могли да подтикнат тицерканите към кървавото им освобождение от сините богове. Пак от позицията на жена обаче също така не мога да подкрепя безсърдечното избиване на невинни деца и пеленачета. Непростимо е. Също колкото непростими са греховете на мезартимите към хората от Плач. Чисто човешката ми гледна точка смята, че в подобна ситуация никога няма печеливши страни, какъвто и изход да се намери от нея. Жертви и виновни ще има и в двата лагера. И много често ще носят едно и също лице. И все пак дали няма минимална надежда греховете на Ерил Фейн и Азарийн да бъдат откупени и двамата да съшият разкъсаните си животи обратно в някакво бледо подобие на миналото? Е, фаранджи мои, трябва да прочетете книгата и сами да разберете – няма да ви развалям цялото удоволствие, я!
  • Да се върнем на „Създадена от дим и кост“ – ако не сте чели поредицата, може би няма да е зле да се запознаете и с тази част от литературния свят на Лейни. Защото се оказва, че може да ни огрее късметлийска звезда и да получим трета поредица, в която Кару и компания ще се съюзи с мезартими и хора и ще поведат паметна битка срещу живата тъмнина. Заинтригувах ли ви? Дано да е така, защото книгите наистина заслужават вашето внимание 🙂

Дори в тази минута на един далечен свят млада и дръзка кралица обучава легион от ангели и химери с надеждата да надвият тъмнината и да я унищожат. Но това е друга история.

  • В „Музата…“ получаваме един допълнителен, паралелен мини-разказ за две сестри от далечен и студен свят; две сестри, които си нямат нищо друго освен една друга, които се обичат до полуда и които ще пренапишат историята на света, само и само да се преоткрият. Но дали няма да е твърде късно. Нова и Кора са поредните, за съжаление не и последните, жертви на извратените и жестоки игри на Скатис и именно тяхната неприязън към бога на зверовете и непреклонната им цел да се съберат отново в едно цяло, след като така безцеремонно биват разделени в миналото, ще положат началото на падението на боговете в Цитаделата. Тяхната съдба е наистина трагична и сърцераздирателна, но и ключова за събитията в главната сюжетна линия. И все пак – защо, Лейни, защо?!

Ние може да се караме, да се мразим един друг и да желаем взаимното си унищожение, но в отчаянието си се губим в една и съща тъма, дишаме един и същ въздух, докато се давим в скръбта си.

  • Колко много теории и разсъждения имах в „Мечтателя…“ относно мотивите на мезартимите зад гнусните им деяния. Колко надълго и нашироко се опитвах да разтегля истината, та да получа някакво, макар и нищожно, оправдание за похищенията над Плач. Защото това им е хубавото на историите на Лейни – персонажите са литературно превъплъщение на ин и ян, никога напълно лоши и никога напълно невинни. А дали. Все пак има едно изконно зло, което поставя началото на веригата от злощастни събития. И тук това са именно боговете от Цитаделата и най-вече Скатис. О, той е истинско, бездушно, безсърдечно зло! Воден единствено от сляпа амбиция, чист егоизъм, куха грандомания и стремеж да задоволи садистичните си наклонности, Скатис потъпква всичко човешко, морално, етично, красиво и невинно по пътя съм към „величието“. Колко много съдби биват пречупени преди да се сложи край на тиранията му е просто покъртително тъжно. Освен това както става ясно в края на книгата последиците от действията му имат много по-дълбок ефект и достигат до нечувани дължини. Но все пак има надежда, все пак с малко повече добро вярвам, че Сараи, Ласло и компания ще изкоренят стореното зло по световете. А и какво друго ми остава освен да почакам и да видя дали съм била права?…

Развоят на събитията в тази книга ме поведе през истинска емоционална въртележка. Няма да ви лъжа, поплаках си сериозно през втората половина на книгата. Случваха се толкова много страшни и неподозирани неща, съдбите на героите се навързаха по такъв невероятен начин, че не ми остана нищо друго, освен да чета, да чета, да не спирам да чета докато не стигна до края. Повярвайте ми, не искате тази история никога да свършва. Или може би вече е време Лейни да ни разкаже другите истории, за които загатна между страниците на „Музата…“. Да, моля!

Завършекът на невероятната и магическа история за Ласло Странник и Сараи – Музата на кошмарите, е епично приключение, което се изживява на един дъх, а после се помни цял живот. История с толкова много нюанси на доброто и злото и всички останали чувства между тях. История с пълен спектър от емоции, пълнокръвни характери, вълшебни светове и най-чистата любов, на която сте ставали свидетели в литературата. Или поне това са моите най-искрени впечатления от думите на Лейни Тейлър. За мен тя винаги е била и ще си остане синя богиня на въображението. Не спирай да твориш, прекраснице!

Хиляди пъти благодаря към издателство Егмонт затова че не се отказаха от поредицата и авторката и за предоставената възможност да прочета книгата! ❤

~ * ~

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.