„Възстанови ме“ – когато издигнем от пепелта една отживяла поредица

Малко предистория за впечатленията ми от оригиналната трилогия: Не съм съвсем сигурна какво точно запали интереса ми, но помня че през един горещ ден от лето господне 2015то, или казано по модерно му – годината на козата според китайския календар, аз изтичах в една обедна почивка до близката книжарница и грабнах трите книги на Мафи. „Разбий ме“ веднага ме очарова, особено с края си, в който ставаше ясно, че историята е за един вид мутанти, хора със свръхспособности. Аз обичам такива сюжети. Обаче после авторката реши, че ще игнорира съществена част от историята като описание на околния свят, как и защо е дошло на власт Възобновлението, защо всъщност са толкова лоши и как така за няколко месеца дарбата на Джулиет се разви от ниво „Плевел“ до ниво „Супермен“. Вместо да се съсредоточи над фентъзи частта от своята поредица, Мафи бе решила, че ще ни предостави една сапунка от мелодрама след мелодрама. Защото много ми бе важно с кого ще се окаже под завивките Джулиет…

В крайна сметка бях разочарована от развръзката на трилогията. И все пак реших да дам втори шанс на Мафи, защото това е една от първите поредици, които ме посветиха в YA общността и се чувствах носталгично. Е, да видим какво се получи:

Не мога да й го отрека на Мафи – пише увлекателно. Поддържа живо любопитството на читателя, кара те настървено да разгръщаш страница след страница в търсене на отговори. И добре познава психиката на персонажите си. Поне на тези, които предават разказа от първо лице. Обаче моделът с драмите и детинското държание на героите продължава с пълна сила. До толкова, че в един момент оправданието „ама те са само на 17“ вече изобщо не ми минаваше. Да, окей беше, че Джулиет осъзна колко нелепо и наивно е било виждането й за света след поемане на контрол над сектор 45. Окей беше, че най-накрая получихме някои отговори за миналото й и за началото на Възобновлението. Но никак, ама никак не бе окей, че над 90% хартиен материал отиде за сълзи, мрачни мисли и укриване на тайни, а само 10% ни разкриха какво движи военната машина на политическата карта. Съвсем малко екшън, съвсем малко взаимодействие с останалите персонажи от книгата. А кулминацията – претупана, за да може до последно да отделим мастило за истериите на Джулиет.

Това е една от онези поредици, които обичам да мразя – чета с огромно удоволствие, а после с още повече ентусиазъм ги заклеймявам в ревютата си. Но колкото и мозъчни клетки да умъртвяват тези истории, не могат да потушат болното ми любопитство относно развоя на предстоящите събития. Тъй че ще се чете Мафи и занапред.

Благодаря на издателство Егмонт за предоставената възможност! 🙂

~ * ~