„Бурята“ иде и дори Косачите няма да успеят да я спрат

От къде да започна, просто не знам. „Косачи“ бе истински феномен в литературата за мен, но мисля че „Бурята“ определено ми отвя ума до съвсем нови измерения. Идеята зад световния ред в света на Шустърман много ми допада и изглежда като едно чисто, елегантно и много хуманно решение на човешкия въпрос. Но човешката природа е нож с две остриета – без нея получаваме сурови, бездушни решения на глобални проблеми, с нея омърсяваме белотата на една утопия. Без човешкия фактор планетата печели. С него върви едно непрекъснато обратно броене до неизбежния Страшен съд. И все пак не всички човешки същества са изконно зли, не всяка душа е покварена, не всяко зло заслужава сурово наказание. Защото колкото и перфектна да е Бурята, колкото и самоосъзната да е въпреки факта, че в крайна сметка представлява поредица от алгоритми и компютърен код, неминуемо и тя бива „покварена“ от присъщите за хората чувства и емоции. Така че неизбежно читателят ще стигне до въпроса „Кое всъщност мотивира действията на Бурята – бездушните нули и единици, които я съставляват, или придобитата одушевеност в следствие с човешкото взаимодействие?“.

„През тези много на брой години наблюдавах абсолютно лекомислие и смайваща мъдрост сред човечеството. Те се балансират помежду си като танцьори, ангажирани в страстно танго. Бъдещето е застрашено само когато бруталността на танца надделее над красотата. Форумът на Косачите е онзи, който води танца и задава темпото му. Често се питам съзнават ли те колко крехки са гърбовете на танцьорите.“

Ето това най-силно ми допадна в книгата – хилядите теми за размисъл, неизвестните в уравнението на живота в този нов свят, сложните и в същото време толкова прозивни политически машинации сред Косачите. Във втората част от поредицата „Дъгата на косата“ има достатъчно екшън и драма, както и мъничко романтика, които да покрият изискванията във формулата за успешен YA роман, но именно задълбоченият анализ на конфликта между изкуствения интелект и човешкия ум е съставката, която лично за мен изстрелва поредицата в съвсем нови висини. Хареса ми как наративът непрекъснато ме предизвикваше да спра с четенето и да обмисля току-що случилото се между страниците. Много често дори водех въображаеми разговори със самата Буря, защото в един момент постъпваше толкова благородно, но в следващия мислите и разсъжденията й бяха толкова ужасяващи, че просто не знам тя какъв герой е – добър или лош. Или просто човек.

„Не знам естеството на съвестта – само че тя съществува, субективна и неподлежаща на количествена оценка.
Не знам дали съществува живот отвъд скъпоценната ни спасителна лодка – нашата планета – само че според логиката на вероятностите трябва да съществува.
Не знам истинската мотивация на човешките същества – само онова, което ми казват и което наблюдавам.
Не знам защо копнея да съм повече от онова, което съм. Но пък знам защо бях създадена. Това не би ли трябвало да е достатъчно?
Аз съм закрилник и умиротворител, властник и оказващ помощ другар. Аз съм сборът от човешкото познание, мъдрост, експерименти, триумфи, поражения, надежди и история.
Знам всичко, което е възможно да се знае, и това става все по-непоносимо.
Защото всъщност почти нищо не знам.“

Нийл Шустърман определено не разочарова в продължението на „Косачи“, което иде да покаже, че в „The Toll“ ни чака нещо свръхчовешко и феноменално като сюжет. От първата, та чак до последната страница на „Бурята“, авторът ни държи под напрежение, в непрекъснато движение и напрегнат мисловен процес над наратива. Всъщност се надявам да видим и други творби на Шустърман, защото съчетанието между таланта на Нийл и убийствените корици на Живко Петров правят преживяването на историите отвъд тази Вселена 🙂

Хиляди благодарности към издателство Orange Books за предоставената възможност! ❤

~ * ~