Прочетох тази книга на английски език, защото така и не успях да се сдобия с българското копие, а любопитството вече сериозно започваше да ме дращи отвътре. За жалост се оказа, че стилът на писане и разказ е абсолютно същият и на двата езика, което иде да рече, че не е чак толкова добър. Да, на моменти Кашор разказва задълбочено, успява да вплете вълнуваща интрига, но самият акт на действие на героите в една или друга ситуация преминава прекалено бързо през страниците на романа. Конфликтите се разрешават за минути, а когато завесата над миналото се вдига, историческите факти и истини започват да ни заливат прекалено бързо и на често, за да можем да ги осмислим правилно.
Действието като цяло тук бе в пъти по-мудно, отколкото в предните две книги, а Битърблу не би могла да бъде по-голяма противоположност на предходните главни героини. Опитвайки се да разчупи обвивката на детстката си аура и да прогледне отвъд мъглата от лъжи, младата кралица е доста любопитен персонаж. Тя не се впуска в открити битки, не обявява войни, не търси конфликти с враговете си, не е дори чак толкова физически силна и подготвена за самоотбрана и при все това тя е силна и оправна по своему. Битърблу вдъхва надежда и спокойствие, защото излъчва стоицизъм, земност, сигурност за присъствие. Тя няма да стане посред нощ, да нарами най-основното за оцеляване в пустошта и да избяга накъдето я вика сърцето. Не, Битърблу остава вярна на своя народ, дори за сметка на разбитото си сърце. Тя прокарва бавно, но упорито, нови реформи, нова администрация, нови министерства, нови хора в живота на изтерзаните си подчинени. Докато се опитва да сглоби пъзела на собственото си минало и настояще, младата кралица събужда заспалите демони на най-верните си хора, предизвиква лавина от събития, добри и лоши, за да достигне до едно ново начало, да открие едно ново семейство и да започне да въдворява истински мир. Битърблу е един наистина добре изграден образ на една млада и неопитна, но много отдадена на народа си кралица.
И именно защото историята в „Лазурна“ ни разказва за перипетиите на Битърблу като владетел, действието в книгата бе сравнително мързеливо, липсваше динамиката на приключенията на смелите дами от предните две заглавия в поредицата. Което донякъде отежни четенето, а това е сериозен минус, предвид лошото качество на разказа на места. Самият край на книгата го доказва – оставени сме отново да се чудим каква ще е съдбата на героите, които междувпрочем за пореден път тръгнаха по различни пътища един от друг. Защо Кашор изобщо си прави труда да забърква романтичен елемент, когато нито има намерение да го представи в дълбочина, нито да го предаде на читателя в подходящ вид. Интимните сцени и мисли на героите бяха открито казано непохватно разказани, а конфликтът между Саф и Битърблу някак магически се разреши и дори успяха до такава степен да се влюбят (как, кога, изобщо знаят ли какво е любов?!), че да докарат отношенията си до следващото ниво, дето се вика. А после някак основата на приятелството им не издържа и те се разделиха. Ако изобщо някога са се събирали, де… Това, което се опитвам да кажа, е, че и в „Лазурна“ можехме да минем без любовната интрига, както бе и в „Даровита“.
Обвързващият елемент тук, освен общите герои, бе централният образ на поредицата – цар Лек – за когото не знаем нищо директно, но който успява все да се вмъкне в историята по един или друг начин. Единственото, което става стопроцентово ясно за него, е, че е безсърдечен психопат садист, с ум на гений и прищявките на дете. Доста страшен образ, събирайки парчетата от различните истории, затова може би и подобаващо не е разгръщан в дълбочина, така както водещите женски роли.
Кратката среща с жителите на Дел показва, че поне една от двойките в поредицата е заживяла (относително) щастливо. И именно Файър си остава моят личен фаворит от трилогията за Седемте кралства. Въпреки, че Кашор е създала един наистина уникален в своята оригиналност свят, много умело е вплела съдбите на героите си, които пък е изградила изключително проницателно, в друго отношение на книгите все им липсваше нещо. Ако трябва да обобщя, бих казала, че им липсваше искрата за четене. Някак не останах удовлетворена от целия развой на нещата – със същия успех Кашор можеше просто да избие всички накрая и пак нямаше да е толкова разочароващ край. И все пак оригиналността на сюжета и прекрасните главни героини вдигат летвата достатъчно високо, та „Даровита“, „Файър“ и „Лазурна“ да се задържат на библиотечните рафтове на любителите на фентъзи жанра.
~ * ~
LadyBug's Page 