С тази част от поредицата Маас наистина предизвиква буря от емоции у читателите си. Знам, че поне при мен беше така. Бях попадала на ревюта, в които открито се заявяваше, че краят ще ни разтърси, та през цялото време бях на тръни какво ще се случи, дали някой важен няма да умре… И тогава дойде краят на книгата и аз останах на ръба на нервите си, разкъсвана от дилема какво да чувствам. Трябва да призная, че донякъде разбирам развоя на събитията – не можем да очакваме всичко да е цветя и рози веднага щом Елин е решила да преследва законното си право на кралица и да спаси света. Все трябва да има премеждия, засечки по пътя, препятствия, които да я калят. НО трябва ли от друга страна да страда за всяка направена крачка напред?! Трябва ли да заплаща за мъничкото щастие, което си е позволила да изпита, само защото някой някога си е играл с чуждите съдби и сега тя е т.нар. „обещана кралица“?! Сякаш няма право на собствен живот, на малко любов и на малко късмет. А дори да получи някое от тези неща, веднага следва солидна такса, заплащана с кръв, болка, отчаяние и загуби. По мое мнение, кралицата на Терасен е изтърпяла достатъчно неволи, че да й се натрупват още. Особено имайки предвид каква е ултимативната, „безименна“ цена, която трябва да заплати в края на своето приключение. Така че силно се надявам и стискам палци Маас да е замислила грандиозен финал на поредицата, в който всички заживели щастливо! Макар да ни се наложи да почакаме повече от година, за да разберем…
И този път, както бе с „Кралица на сенките“, авторката е изплела сложна мрежа от интриги и политически игри между героите си, а истината винаги се разкрива в последния, сюблимен момент. И вече е късно да бъде предотвратено каквото и да било. Маас успява да даде такова живописно описание на битките и обстановката, на чудовищата, на самите чувства и мисли на героите, без да навлиза в излишна мелодрама, без да прекалява нито с доброто, нито със злото, което сполетява персонажите й. А еротиката в книгата е така деликатно извезана, така красиво поднесена, че прибавя един допълнителен огън към атмосферата. Липсва й пошлостта, арогантността, откритата безвкусвеност, съпътстваща голяма част от съвременната любовна литература. Просто да тръпнеш в очакване героите да се съберат в една стая и да се отдадат на хормоните си 😈
Както споменах вече, битките и перипетиите на героите бяха толкова живописно представени, че аз лично настръхвах по време на всяка битка, а сърцето ми биеше лудо, опасявайки се, че Лизандра е на ръба на силите си, че Роуан може да бъде застигнат от вражеска стрела, че Едион е получил фатално порязване с меч… Дори изпитах страх и за Манон Черноклюна, защото знаех, от самото начало знаех, че тя не носи черно сърце в гърдите си. Самият Лоркан успя да ме спечели на своя страна, защото и у него виждах как ветровете на промяната го оформят в достоен за Елида мъж. Но преходът е бавен и мъчителен и това особено силно го доказва последната му постъпка на брега на Каменните блата. Призоваването на Майев е толкова вследствие на желанието му да опази Елида, колкото и на тайните кроежи на самата Елин Галантиус. Последните събития в книгата само подчертават напълно подходящото заглавие – всеки от героите преминава през собствена буря от приключения, емоции, разтърсващи открития, някои повече от един път дори, само за да достигнат до заветното слънчево утро, което неминуемо съпътства всяка буря. И както се оказва, кралицата на Терасен е помислила за всичко, подготвила е план за действие за всеки един от своите приятели, подсигурила им е подкрепа за идните мрачни дни, шанс да заживеят щастливо в един нов свят, свят, който те самите ще се борят да създадат. И ще успеят. Защото Елин Ашривер Галантиус им печели вярата в надеждата отново.
Действието в книгата не се спира нито за миг, всяка нова дестинация отвежда героите до нови битки и нови сблъсъци с враговете им. Както и до нови вътрешни терзения и преодоляване на собствените демони. Защото ще излъжа, ако кажа, че има поне един персонаж, който да не се съмнява в себе си, който да не се смята за недостоен в едно или друго отношение. А те всичките образуват едно сплотено цяло, без да осъзнават, че всеки допринася със своята уникалност и талант по различен, но така необходим начин. Да вземе например Елида и Лоркан – такава нетипична двойка и въпреки това човешкото момиче успява да влезе под кожата на елфическия воин и да го накара да престъпи собствените си правила. Тя може и да е слаба и беззащитна пред изчадията на Морат, но сърцето и духът й са по-железни от тези на който и да е човек, и тя го доказва с упоритостта, но и нежността, с които се отнася към грубиянина Лоркан. Освен това момичето е дяволски хитра и умела лъжкиня, но и всеотдайно лоялна към приятелите си. В нея гори друг вид огън, не по-малко силен от магическия, който тече във вените на кралицата й, и също толкова силен, че да спечели сърцето на един суров елф. А че Лоркан се е предал пред чара на Елида просто няма и капка съмнение.
Знам с какво неуважение подхождат мъжете към всичко, върху което смятат, че имат право. Затова си ми съпруг – изсъска тя – до второ нареждане.
Дългият път на Манон Черноклюна към самата себе си най-накрая достига своя финал с нейното опълчване срещу баба й, последвалата битка, след която тя се разминава на косъм със смъртта, както и самата й среща с Елин и свитата й, отношенията й с Дориан, решението й да се включи в една война, която лесно би могла да избегне. Вещицата е достатъчно умна и съобразителна, за да окаже помощ на кралицата на Терасен в решаващия момент, както и достатъчно опасна и непредвидима, за да бъде ценен съюзник. Освен това силно се надявам влиянието й върху краля на Адарлан да го направи най-сетне някакво бледо подобие на мъж!
Точно така, мнението ми за Дориан Хавилиярд не се е променило и на йота. Честно казано не видях особена полза от него в историята, освен че се включи в битките със своята сурова магия и разгада загадката на богинята Деанна. И ако не желаех Манон да намери щастието си, макар и с него, силно щях да се надявам той да реши да плати безименната цена на Елена. Е, може и сега да изпитвам мъничко това желание… Но като цяло Дориан не показа никакво израстване, нито напредък в плановете си за откраднатото му кралство. Показа типичните си арогантност, злоба към тези, причинили му зло, и безразсъдство, хвърляйки се в отношения, които не разбира, при все, че още оплаква загубата на Сорша. Честно казано наистина не разбирам ролята му в цялостната картина на историята, та да се надяваме, че Маас има нещо впредвид за този персонаж… като например изпълняването на дълга на обещаната кралица 😇
Стигаме до Едион и Лизандра, за които какво друго да кажа, освен че силно стискам палци да се съберат. Е, няма как да подмина храбростта и отдадеността на генерала, както и свирепите битки на Лизандра с морските уивърни и корабите на враговете им, в които тя изчерпваше силите си до самия край и при все това се хвърляше към следващото приключение повече от готова. Дори да чувстваше страх, тя и един път не се издаде. Превърна се в една от любимките ми, а почтенното и на моменти нежно отношение на Едион, уважението му към нея, ме спечелиха и на негова страна. Въпреки бурните му реакции и острият му език към братовчедка му и хамелеонката. Особено силно ме впечатли сцената между Едион и Лизандра, когато той й обеща да се ожени за нея. Това беше едновременно сърцераздирателно и изпълващо с надежда, толкова романтично и чувствено обяснение в любов. Макар да съм сигурна, че и Едион, както всеки друг елфически воин от историята, ще побърза да отрече любовта си преди да й даде шанс. Предстои да разберем.
Знаеш ли какво им казах? Казах им, че нямат шанс. – Той понижи глас, задържайки измъчения й, изнурен поглед. – Защото аз ще се оженя за теб.- Обеща й той. – Някой ден. Ще се оженя за теб. Ще бъда благосклонен и ще ти позволя ти да избереш датата, дори да е след десет години. Или двайсет. Един ден обаче ще ми станеш съпруга.
Какво би могло да се каже за отношенията на Роуан и Елин сега, когато и двамата са открити един пред друг, заявяват претенциите и любовта си един над друг, отдават се напълно на бурята от чувства, развихряща се помежду им?!… Това, че са истински другари, само подсилва неслонимата връзка между тях, придава допълнителен нюанс красота на взаимоотношенията им. Толкова се радвах за тях, толкова бях щастлива, че се намериха и се врекоха един на друг. А грозната постъпка на Майев дори няма да я коментирам, защото съм сигурна, че елфическата кралица ще си получи заслуженото – в това отношение Маас няма равна. И все пак тръпнах от страх, да не би Роуан да го сполети необратимо нещастие, че не се спрях да се замисля какво би се случило, ако нещастието застигне Елин. И някак още не мога да възприема разкритията на Елена за съдбата на Елин, нито пък обрата с Майев. Негодувам, че всичко е нечестно, и се радвам, че Роуан е добре. Радвам се, че са имали време да се врекат един на друг. И особено се радвам, че принцът-консорт няма да е сам в издирването на своето Огнено сърце.
Достигайки края на книгата, няма как, след като се позамисли човек, да не направя асоциация с финала на „Двор от мъгла и ярост“, което и донякъде ми помага да приема съдбата на кралицата на Терасен. И въпреки това, цялостният сюжет на историята е толкова оригинален, емоционално наситен, изпълнен с приключения и смъртоносни опасности, изплетен от древни тайни и съвременни интриги, кроежи и планове, че няма как да не се влюбите в „Империя на бури“! Няма как да не се впечатлите от отдадеността на Елин към изгубеното й кралство, от хитростта и самоотвержеността й, от огнения й характер и ледената фасада, зад която крие емоциите си от враговете си. Няма как да не тъжите с тези толкова комплексно изградени персонажи, да се надявате с тях, да обичате и мразите от тяхно име. Просто няма как да не ви завладее буря от емоции, четейки тази книга и определено няма как да не изпаднете в книжна абстиненция, очаквайки, вярвам, феноменалния края на сагата за Селена Сардотиен, приела короната на Елин Галантиус!
Искрени благодарности към издателство Егмонт за предоставената възможност! ❤❤❤
~ * ~
LadyBug's Page 