Тайната сила на един „Ветровещ“ ще разбуди магията във Вещерия

Не знам какво не ми е наред. Толкова много харесах света на Вещерия, Сафи и Изьолт, и Едуан – о, Едуан! – но не ми харесва как Денърд си разказва историята. Нещо ми липсва. Губят се парчета от пъзела, в картината има прекалено много дупки, прекалено много шевове с бели конци. Тъкмо се разрази битка, тъкмо стане интересно, и сякаш авторката решава, че не това е искала да постигне и – БАМ! – сменя рязко посоката. Инерцията, с която „Веровещица“ поде историята, среща тотален блокаж, и като че ли Денърд е решила, че наратива във „Ветровещ“ трябва да поеме по съсвем нов път. Като цяло голяма част от героите поеха по донякъде логични разклонения в пътищата си, но това, което се случи с Мерик например, за мен бе тотално нова вселена. А може просто цялата книга да не ме впечатли особено именно защото бе посветена на ветровещия принц на Нубревна. Мерик все така продължава да ми е антипатичен и дори, когато уж започна да си вижда сам недостатъците, арогантността и превзетата му жертвоготовност пак поеха лидерска позиция в действията му. Абе не съм му фен на това момче и това е!

Пътищата на нашите герои този път съвсем се раздалечават един от друг. Уж всеки се стреми да достигне другия, но като че ли съдбата има други планове – какви обаче, една Денърд знае само! Считаният за мъртъв принц на Нубревна едва спасява кожата след смъртоносно нападение над кораба му и сега кръстосва улиците на Ловац, приел образа на древно божество, и раздава правосъдие, докато сам издирва виновниците за покушението му. Защото защо да не възприеме идеята за Ярост присърце и да си напомна егото до дупка с мисълта, че сам единствен той държи съдбата на всички грешници в ръцете си?! В същото време сестра му, Вивия, се показва като истински лидер, макар собствените й съмнения и стремежът да угоди на всички да я разкъсват отвътре. И все пак тя се отзовава, когато народът й има най-голяма нужда от нея, когато никой друг не би могъл да поведе хората в миг на отчаяние и безизходица. Ето това е една веща, за която с удоволствие бих чела още!

Всъщност едни от пътищата на героите ни се пресичат и остават дълго време заедно – Едуан и Изьолт сключват крехък съюз, всеки преследващ собствените си егоистични цели, но Вещерия има съвсем различни планове за своите деца и отпраща кръвовещия и нишковещата на ново приключение в сърцето на Нубревна. Там надявам се историята ще повдигне малко завесата около мистериозните сили на тези двамата, както и каква всъщност ще бъде връзката между тях. Защото определено има нещо между Едуан и Изьолт, просто не съм сигурна дали ще се окаже любов или може би дори кръвна връзка?…

Виж, премеждията на Сафи си бяха в типичен неин стил. Плановете й както винаги биват прекъсвани от някой по-хитър и по-умело владеещ емоциите си, тя за пореден път става пионка в нечия чужда игра, но накрая все някак успява да омае враговете си с мощния си чар и да изпълни поне наполовина първоначалните си сметки. Важното тук е, че поне си взима поука от хилядите приключения, през които преминава. Вярвам че личностното й израстване ще я отведе до неизменната съдба да моделира света по свой собствен вкус и разбиране. Вярвам, че я очаква бъдеще с много битки, загуби и жертви, но че накрая всичко ще се подреди точно както го е искала. Стига Денърд да не обърне посоката на вятъра отново 🙂

Е, не мога да кажа, че екшън липсваше. Имаше и мистерия, политически интриги, един Кукловод, Краля на обирджиите, както и мистериозния Рагнор – все образи, които тепърва има да изиграват скритите козове в ръкава си. Освен това трябва да призная, че имаше и немалко комични сцени, особено тези, включващи оригиналните псувни на героите: „кози цицки“, „да ме напикаят невестулките“ и любимото ми – „трижди проклет/а/о/и“. Да, определено историята си има потенциал, както и всички налични елементи да се превърне в епична сага. Но както казах нещо в изпълнението на Денърд ми липсва, като че ли не може съвсем да напипа правилната нишка и да тръгне изграждането от там. Все пак с радост ще продължа да чета предстоящите заглавия от поредицата, защото ми е любопитно накъде ще ги отвее вятъра Сафи и Изьолт, как ще се разгърне легендата за Каар Ауен, а и не бих могла да изоставя Едуан за нищо на света – той си ми е слабост още от първата книга. Надявам се само до тогава авторката да е взела решение накъде ще върви писането й, защото би било твърде жалко рейтът на оценяване да продължава да клони към отрицателни стойности. Искам да видя Вещерия на три морета, Денърд, така че стегни се, да те вземат невестулките! 🙂

~ * ~