„It ends with us“ слага край на всичко познато в любовта

От сега ви предупреждавам, че ревюто ще съдържа спойлери! Просто няма как да предам всички емоции и чувства, които предизвика този текст в мен, без да навляза по-дълбоко в анализа му. Разбира се, мога да ви кажа, че историята е невероятно лична и дълбока, емоционално ангажираща и много, много истинска. Мога да ви кажа, че ако сте чели „Жестока любов“, то тя ще ви се стори като разходка в парка в сравнение с тази книга. Мога да ви кажа, че Хувър е създала силни и много ярко изразени личности, герои, в които ще се влюбите неизбежно. Мога да ви кажа, че тази книга ще ви държи будни до малките часове на нощта, докато не прочетете дори бележката на авторката след края на историята, и дори тогава ще продължите да прелиствате несъществуващи страници, защото историята е влязла под кожата ви. Защото сами ще се чудите „Ами аз как бих постъпил?“. В началото на книгата отговорът на този въпрос може и да ви се струва лесен. В края й обаче пак ще си говорим 😉

Мога да ви кажа всичко изброено до тук, но душата ми няма да е удовлетворена, защото тези думи не покриват и на половина духовните сеизмичните трусове, които преживях с тази книга. Затова който не иска да си развали бъдещото четене на „It ends with us“, то да спре с ревюто до тук. Знайте само, че историята страшно много ще ви хареса, ще ви обсеби и ще преобърне живота ви из основи. За всички останали, които искат да бъдат поне малко подготвени за предстоящото – just keep reading.

Да си призная, аз никак не бях подготвена за тази история. Разбира се, имаме анотацията, имаме и заглавието. И двете безспорно предизвикват интерес. И въпроса „Защо точно it ends with us?“. И започваме да четем. Първите 100тина страници аз лично се превивах от смях – толкова забавни ми бяха ситуациите между героите. Но после Лили започва да чете старите си дневници и нещо в анотацията на книгата започва да щрака в дъното на ума. Започвате да си повтаряте „о, не, не, нека не е това, което си мисля, нека той не е такъв!“ Обаче той е точно такъв. Той е същият като баща й, само дето „инцидентите“ му са по-нарядко и с по-логично обяснение. Извиненията му са по-искрени. Разкаянието – по-истинско. Не, не го оправдавам. И да, той е същото чудовище като баща й. Само че какво правим с любовта?!

Лили Блум обича баща си като родител, но като човешко същество го ненавижда. Израснала в дом с крясъци и почти ежедневно домашно насилие, тя се е заклела никога да не изпада в ситуацията, която майка й е търпяла цял живот в ръцете на собствения си съпруг. Години по-късно Лили среща неврохирургът Райл, който е ходещо бонбонче на клечка и е всичко, което тя някога е искала в един мъж. Е, всичко, което не е Атлас, разбира се. Но за това малко по-късно. Райл е твърдо против всякакви сериозни връзки и ето тук идва моментът, в който читателят си казва „я чакай, тая история май съм я чел („Жестока любов“)!“ Уви, не сте! Тук не става въпрос за укротяване на опърничавия, нито за спечелване на невъзможна любов. Тук става въпрос за много болка, предателство и разбити мечти. Защото Райл се влюбва безпаметно в Лили, това ефирно създание с крехки криле и голямо сърце. Как да не я заобича човек – това го доказва дори сестрата на Райл. Връзката им преминава през всички етапи шеметно и главозамайващо, задържайки розовите очила на Лили за достатъчно дълъг период, че когато кошмарът започне, изходът да й се струва максимално далеч. Да – Райл я обича с всичко, което е и което има. Дори с грозните си черти. Но именно те ще станат причината сърцето на Лили да се разпадне на съставните си части. О, колко много харесвах Райл! Но после той разкри тъмното си минало и макар сам да нямаше вина за събитията в него, макар гневът и силните му емоции да бяха причината да му „пада пердето“, както самата Лили се изрази – това не му дава правото да постъпва така с нея, мамка му! Защото Райл е насилник, защото макар и само три пъти да е вдигал ръка срещу Лили, то те бяха достатъчно грозни и ужасяващи, та да смразят кръвта на всяка влюбена жена. Е, три пъти за щастие, нали Лили?

„All humans make mistakes. What determines a person’s character aren’t the mistakes we make. It’s how we take those mistakes and turn them into lessons rather than excuses.“

Както казах може и да ви се струва лесно в началото, може и да си кажете – „Зарежи го тоя най-накрая!“. Обаче любовта е коварно нещо. Любовта замъглява преценката и честно казано ни докарва до ръба на силите ни, а понякога и отвъд него, завърта ни в един порочен кръг, от който е болезнено трудно да се откъснем, и не ни дава глътка свеж въздух, миг покой, за да оценим реално ситуацията. Всички сме били в обувките на Лили – вярно, не всички сме претърпели физически травми, но думите също нараняват. Отношението, погледите, дори липсата на интерес – всичко това са модели на нещастие в отношенията между интимните партньори. Модели, които всеки от нас търпи със сляпата надежда за по-добри и слънчеви дни. Но те идват единствено тогава, когато сами си ги извоюваме от лапите на неподходящите за нас хора. Това е урок, който Лили ще научи по трудния начин – тя прекалено лесно и бързо е осъдила поведението на майка си в миналото, продължава и до днес да го прави. Но после се появява Райл и собственото й сърце я предава на същия порочен кръг, в който родителите й са се въртели безспир до самата смърт на баща й. Но е крайно време болката да спре. Крайно време е да се сложи край на този омагьосан кръг на болка и недоверие. Крайно време е този грозен модел на поведение да приключи с тях.

„Cycles exist because they are excruciating to break. It takes an astronomical amount of pain and courage to disrupt a familiar pattern. Sometimes it seems easier to just keep running in the same familiar circles, rather than facing the fear of jumping and possibly not landing on your feet.“

Искам да кажа и няколко думи за Атлас. Ех, Атлас ❤ Забелязвам един шаблон на изграждане на наратива у Хувър – разказ в реално време и ретроспективен поглед към миналото на героите под една или друга форма. Тук ретроспекцията става чрез старите дневници на Лили, написани под формата на писма към любимата й телевизионна водеща Елън Дедженеръс. Като своеобразен малък фен на Елън препратките към шоутата и личния й живот бяха много симпатични и близки до мен като култура. Но да се върнем на Атлас – в тези дневници Лили не просто подробно описва живота си в семейство със систематично домашно насилие над майка й. Тя разказва и за първата си любов – бездомно момче, последна година в гиманзията, който ще се превърне в такава голяма част от бъдещето й, че дори в най-смелите си мечти Лили не е предвиждала такъв финал. Но пътят до това щастие ще бъде трънлив, изпълнен с много болка и съмнение, със закъснели обещания и разминаващи се съдби. Да, Атлас ще бъде до Лили в най-грозните и тежки моменти от нейния живот, но аз лично съм му адски бясна, че заради собствената му лична несигурност той позволи да бъде толкова дълго време далеч от истинската си любов. С него бяха едни от най-съкрушителните за мен сцени в книгата. Най-много сълзи пролях над това очарователно момче, чиито уши бих дърпала с удоволствие за наказание за глупавите му предразсъдъци към самия себе си. Ех, Атлас ❤

„In the future… if by some miracle you ever find yourself in the position to fall in love again… fall in love with me.“

Прочетете тази книга! Искрено се надявам да я видим на български език от което и да било издателство, но ако сте англоговорящи, дори не чакайте и секунда повече – директно се потапяйте в историята. И продължавайте да плувате, докато не стигнете брега. Да, на моменти може и да имате чувството, че се давите. Че сърцето ви е раздробено на толкова много късчета. Че няма начин това да приключи добре. Но просто продължавайте да плувате. Хувър ще ви изненада приятно, когато стъпите на отсрещната страна 🙂

~ * ~