Р. Дж. Елъри ни учи как „Тихата вяра в ангели“ може да опази душата ни от самия дявол

„Когато се обърна назад, животът ми напомня низ от свързани помежду си нещастни случайности. Като дерайлирали вагони, всеки отделен, но свързан със следващия. Един вагон беше излязъл от релсите – може би смъртта на баща ми – и от този момент нататък всички останали стремително бяха поели в грешната посока. Вярвах, че и аз съм свързан с тях и ако не успея да се освободя, ще се сгромолясам в зейналата пред мен бездна.“

Мисля, че собствените думи на Джоузеф Воон описват живота му най-пълно и ясно за нас, читателите. Но той пропуска да отбележи тънкият лъч надежда, тихата вяра в ангели, която пази дълбоко в сърцето си и която го подтиква да продължи напред, да разнищи загадката и да поеме съдбата си обратно в свои ръце. Именно това ни показва този роман – освен грозната, жестока страна на човешката душа, изкривения ум и болно съзнание на един сериен убиец, откриваме любов, стремеж към щастие и творческо развитие, неугасващ талант у един млад мъж и недостижимата сила на човешкия дух. Или по-просто казано – откриваме баланс. Защото животът не е само черен, нито само бял. Той е една огромна сива зона, в която прекарваш цялото си време на земята в ориентиране и взимане на правилните решения. Правилните стъпки.

Животът на Джоузеф Воон е маркиран от смъртта още в ранно детство. Като прибавим и творческата натура на героя, можем да разберем защо става толкова обсебен от идеята да разкрие маниакалния сериен убиец, който тероризира младите си жертви по особено жесток начин. В продължение на тридесет години Джоузеф ще се доближава и отдалечава от истината безброй пъти, ще бъде подвеждан, „прецакван“ и предаван от съдбата, ще преживее сурови загуби и ще даде не една и две скъпи на сърцето му жертви в стремежа си да разбули загадката. Но и бихме ли могли да го виним, че така отчаяно иска да сложи край на тези гротескни престъпления, дори с цената на собствения си живот?! Когато смъртта спи в съседната къща и винаги е на крачка пред теб, как би могъл да затвориш очи дори и за миг и да се отдадеш на сляпо щастие? Отговорът е, че не можеш, защото дори да се опиташ, старата позната качулата фигура ще се появи и ще ти отнеме и малкото, което си успял да събереш на този свят. Макар че трябва да му се признае на Джоузеф, че съвсем не е останал без капка милост от своя ангел-пазител, защото през цялото време разполага с безспорния си писателски талант, както и със завидна група верни приятели, а и малкият, но много полезен късмет да не остава съвсем без пукната пара – всичко това му оказва огромна помощ по време на най-тежките години от неговата история. Помага му да си стъпи на краката не веднъж и два пъти, въпреки упоритите опити на смъртта да го завлече обратно в калта. А дали всъщност смъртта е тази, която има зъб на Джоузеф? Или е болното съзнание на един психопат, който вижда света по един особено изкривен и лишен от всякаква логика начин?…

Дори няма да се спирам над основната драма в сюжета, над жестокостта и отвратителния характер на престъпленията. И макар авторът да се е опитал да избягва максимално подробностите на случващото се, то не е могъл съвсем да ги загърби, което допълнително рисува една смразяваща кръвта картина на брутално насилие над невинни деца. Но наистина няма да се спирам повече тук, защото и така ми бе прекалено тежко за четене, какво остава да се опитам да вникна зад мотивите на убиеца, да разнищя модела му на мислене?! Някои неща просто не подлежат на обяснение. Не и рационално такова.

Действието на историята се развива по време на Втората световна война и в годините след нея. Ставаме свидетели как макар на прага на 21ви век, хората все още живеят с предразсъдъците и скрупулите на миналото. Как страхът принизява човешките взаимоотношения до нивото на животинските инстинкти – всеки различен е враг. И как правосъдната система би могла да бъде изкривена и нагласена според нуждите на едно отчаяно общество. За мен бе пълен шок как посегателството срещу човека може да се гледа с пренебрежение, когато е в името на справедливостта, а в същото време хората са готови да те линчуват, ако те хванат да правиш сеск с приятелката си в каросерията на пикапа, паркиран извън пътя, скрит от хорските очи. Американското правителство дори не успява адекватно да поправи собствените си грешки в правосъдието, което е още по-стряскащо, имайки предвид, че говорим за времена на има-няма педесетина години от настоящето. Но като се замисли човек, можем ли да твърдим със сигурност, че в момента положението е много по-добро? Това май е тема за дискусия от друго естество.

Определено този трилър е от онези истории, които ще те преследват дълго след като си затворил и последната страница. Освен това е и доста тежко четиво, особено за моя вкус. Но не мога да отрека майсторски изградената интрига, драмата, която те държи под напрежение буквално до самия край, както и изкусно напасващите се парчета на загадката, бавно наслагващи се по протежение на целия наратив. Мен лично авторът успя да ме заблуди за самоличността на убиеца – не знам защо, но през цялото време подозирах съвсем друг човек и макар че веднъж ми мина през ума идеята, че друг персонаж може да стои зад убийствата, някак много бързо я отхвърлих и си се придържах към собствената теория, която се оказа крайно грешна, разбира се. Така че това е още един плюс на книгата в моите очи. Това, което не ми хареса, или по-скоро ми бе твърде недостатъчно, бе краят на историята. На фона на старателно изградения сюжет и надграждащото се напрежение с всяка следваща страница, тези бързи и шеметни кулминация, развръзка и завършек просто никак не пасваха на темпото на целия разказ до този момент. Всичко се случи прекалено бързо по мое мнение, буквално за 2-3 страници цялата истина лъсна, няколко парчета от пъзела си дойдоха на местата, но много въпроси останаха без отговор. Защо е започнало всичко? Как е започнало? Какво е подтикнало убиеца да постъпи така? Защо се бе месил в живота на Джоузеф по такъв начин? – това лично мен ме разочарова! Но предполагам е било част от замисъла на автора да подсили читателския интерес и да предизвика редица спекулации именно около отговорите на тези въпроси. И все пак за мен този финал бе крайно недостатъчен и неудовлетворяващ. Дайте ми координатите на Елъри – сама ще му напиша конското 🙂

В заключение искам да отбележа, че корицата е просто брилянтна! Напълно пасва на историята и носи същата смразяваща атмосфера – уникално постижение!

Искрени благодарности към издателство Пергамент Прес за предоставената възможност!

„Чудя се дали някъде има място, където държат всички тези неизживени животи. В някоя друга плоскост, в друг свят, паралелен на нашия, където мъртвите си вземат недовършения живот и го изживяват.“

~ * ~