„Изгубена в книга“ – поредният бисер в короната от майсторство на Дженифър Донъли

„Кафявите очи на Бел бяха грейнали от щастие. През целия си живот тя бе обичала книгите. Обичаше вида им, мириса им, да ги усеща в ръцете си. Но най-много от всичко обичаше чувството, което я обземаше, когато вземеше в ръце някоя книга – усещането, че държи цял един свят в ръцете си.“

Само като си помисля за тази книга и някак ми никнат крилаа. Донъли просто за пореден път доказва майсторството си, като ни представя своя версия на фенфикшън и то не в коя да е вселена, а именно в тази на „Красавицата и Звяра“. И наистина какво майсторство само – великолепно, уникално, прекрасно изживяване, наситено с емоции, изпълнено с приключения, и толкова приказно в същността си, че няма как да не се влюбите в историята. Да се изгубите в нея.

Авторката много умело е уловила и развила познатите ни персонажи от приказката. Люмиер си е все така устат и отракан, г-жа Потс е все така грижовна и мила, Чип е палав и невинен, Когсуърт си е все същият сърдит мърморко – това няма как да се промени, – който ни изненадва с хилядите си истории от участието във войната. Коя война? Какво е правил там? Все въпроси, на които не искате да научите отговорите, повярвайте ми!

А какво да кажем за Звяра? Ами че той е повече от красноречиво изобразен с вечната тъга в очите му, с несигурността в собствената му вътрешна красота, с надеждата, спотаила се дълбоко в сърцето му, с разчупващия се лед в отношенията му с Бел. Забавлявах се с избухванията му, с опитите му да е вежлив и любезен и особено с тези да се усмихва, и най-вече се забавлявах, когато двамата с Бел изпадаха в комични ситуации. Най-трогателни обаче бяха сцените с откровените им разговори, сцените, в които двамата си разкриваха по частичка от най-съкровените си желания един на друг. Сцените, в които се изграждаше приятелството им. Или накратко – сцените, които водеха към щастливия край.

„Бих ли могъл да предложа, господарю, да добавите една усмивка и дружелюбен тон, за да покажете, че става дума за щастлива изненада, а не примерно за разходка до гилотината.“

И така стигаме до Бел – това толкова, толкова смело и мило момиче. С добро сърце и чиста душа. Донъли успешно е доизградила образа й по време на „пленничеството“ й в замъка на Звяра – Бел се чувства нещастна и самотна, липсва й домът, най-вече баща й, и няма нещо на света, което да иска повече от свободата си. Или поне тя така вярва в началото. И именно от тези й чувства се възползва новата героиня в приказката – Смъртта. Графиня Де Тер Де Мор поставя хитър капан на невинната Бел и лукаво плете мрежите си около крехкия живот на момичета, само и само за да спечели един глупав облог със сестра си – Любовта. И така Бел бива „погълната“ от една история, изгубва се в книгата на собствената си илюзия, достига до ръба на силите си, и всичко това, за да открие къде лежи сърцето й и къде е истинският й дом. Без да осъзнава това, Смъртта всъщност помага на сестра си не само да спечели облога, но и да докаже тезата си – че любовта винаги побеждава.

„Домът ти са всички хора, всички места и всички неща, които обичаш. Ти го носиш със себе си, където и да отидеш. Не знаеше ли това?“

Ако „Красавицата и Звяра: Историята от филма“ ме трогна до сълзи и завладя сърцето ми, то „Изгубена в книга“ направо се срасна с него. А двете заглавия, съчетани задно, направиха времето, прекарано в компанията им, приказно, вълшебно, нежно и романтично и толкова прекрасно, че и аз като Бел нямам търпение да се върна обратно в този свят. И дори няма да се разсърдя, ако се изгубя в него… завинаги.

~ * ~